Сладкото чувство наречено БОЛКА

Днес беше един от поредните дни, в който ме болеше. Не гърлото, не рамото, сърцето! Наистина ме болеше.. Не беше само физичекса болка, беше и психическа и умствена. Завладяла ме е, обгърнала ме е отвсякъде и ме притиска. Не мога да се отърва от нея. Как не ви писна да ми причинявате болка, да сте безмилостни, да ме карате да се моля, да съжалявам, да плача... Нима никой друг никога не ви е наранявал, та при най-малката стъпка в страни от моя страна и вече ме искате на клада. Заплюхте ме в очите, порицахте ме, омерзена съм вече, няма какво да ми вземете. Просто защото нищо не е останало... Няма какво да ми откраднете, няма какво да пречупите в мен, няма и какво да търсите... Остана съм толкова празна и сама! Обръщам се, а вас ви няма - така наречените ми приятели, пак ви няма, пак сте достатъчно далеч, за да чувам само присмеха ви. Толкова много ви обичам, не, или ви обичах. Вие ме обърквате, смачквате, мразите ме! Защо? Защото се изправих от пепелта, изтупах си издраните дрехи и се усмихнах, не ме интересуваше фактът, че ме бутнахте. Сега вече ми се плаче, сега искам да крещя, да ви издера очите, да ви сложа на мястото ви, да ви покажа колко грешите. Умирам.. бавно, но сигурно. Дано само сте доволни, че ме няма. Дано и вие някога изпитате онова сладко чувство болката. Ако някога прониже сърцата ви, да знаете, че не е обикновена болка, а съм аз. Аз съм болката, защото и позволих да ме обземе, да притисне сърцето ми... Боже колко ви мразя сега.. Мразя ви... Искам да ви боли! Искам да сте съпричастни с моята болка, но не можете.. защото не я познавате достатъчно...