Да останеш сам, когато всичко тук се срутва, когато пада и последната тухла на изградената надежда. И под ударите застава гордо изпъчила се една малка вяра. Горката, защо си мисли, че ще успее да спаси дори себе си?! Тя ме моли да се махна оттук, казва ми, че ще ме затрупа голямо зло, толкова голямо, колкото не предполагам. Но нещо ме влече, искам да остана тук, в тази изрутена и изоставена сграда представляваща целия ми живот. Прозорците зеят с изпочупени стъкла, точно като раните в душата ми. Стените са изкъртени като любовта ми, а светлина няма. Всичко тук е толкова мрачно, страшно, прашно, прилича на мечтите ми. Поглеждам около мен, да тук наистина нищо не е останало, само страх и мрак. Казвам си: "Егати живота дето го живея!". Затова ли се боря, да възстановя порутената къща? Боря се за изгубена кауза, за празни мечти и за няколко шепи прах. Нищо светло, нищо красиво.
Излизам от унеса си и виждам как се срутва първата стена, след това втората. Гредите на покрива се пукат и падат със страшен грохот. Открива се черното небе, но по него не блестят звезди. Ето нещо, за което мога да се боря - да достигна звездите. Малката вяра я няма, затисна я последната тухла от падащия ми живот. Сега около мен е празно, глухо и страшно. Духа леден вятър, пронизва ме с толкова остър връх, че усещам как сърцето ми започва да кърви. Сега вече искам да избягам! Тука наистина няма нищо, защо да оставам, защо не мога да избягам? Мъглата от пепел ме обгръща, остава ми единствено крясъкът на случайно минаваща сова. Животът отново се връща, усещам как краката ми се отделят от калния под, издигам се за миг и... отново падам. Но този път съм далече от срутения ми живот. Сега вървя по кален и трънлив път. Клоните издират лицето ми, разкъсват дрехите ми, но продължавам да вървя. Ще вървя дори завинаги да остана на този път. Има ли по-голям инат от мене? Искам да докажа, че няма. Искам болката да спре, страхът да се изпари. Вместо да бягам забавям ход. Само звездите ми останаха...
No comments:
Post a Comment