Едно подхлъзване без връщане назад

В един момент стоях на рампата на щастието. Прожекторите озаряваха всичко и аз го виждах толкова прекрасно, колкото никой друг не би могъл да го види. Хората долу се смееха, бяха щастливи, обичаха се, нищо не им липсваше. Имаха си общи спомени, общи истории, общи гаджета, общи мисли. Всеки беше на нивото на другия, нямаше различни, нямаше нещастие по нечия вина. Един беше за всички, но дали всички бяха за един. Колкото и да не ми се искаше, прожекторът угасна. Нямаше я изкуствената светлина, която да заслепява очите, да лъже съзнанието и да мами сърцето. Оказа се, че хората долу изобщо не бяха толкова еднакви и равни. Погълнати от мрака те се разкриваха без дори да усещат, показваха най-лошата си страна, ставаха алчни, подли, недоверчиви, измамници, лъжци. Нямаше общи неща, егоизмът си каза думата още щом прожекторът започна да мъждука. Всеки искаше своето, всеки искаше да разкъса другия и да му вземе "богатството". Не, че някой имаше нещо повече от другите. Всички бяха достатъчно злобни, всички бяха зверове. Нямаше добри и лоши, тишината бе прекъсната и се чуваха крясъци, зловещи и пронизителни. Сега липсваше нещо, липсваха фалшивите усмивки, липсваха спокойните гласове, липсваше приятелството. Уплаших се! Такава грозна гледка, човек вижда веднъж в живота си. И защо ми бе тогава да се навеждам, уж за да включа отново прожектора, но не било писано. Паднах, похлъзнах се на себе си, подхлъзнах се на собствения си разум. Когато паднах при тях, те вече ме очакваха с прогнили тела, с зомбирани лица, вонящи на смърт и покруса. Колкото повече се дърпах, толкова повече се приближаваха към мен. Отстоявах се до край, докато и последните ми сили ме напуснаха, не исках да съм една от тях, и изчезнах във вечността. Нямаше ме тялом, нямаше ме в мислите им, в чувствата им, но бях там. Видях всичко до този момент. Истината е, че те не знаят къде съм сега. Аз съм пак на прожектора! Чакам някой да го включи, за да се видят колко са ужасни в реалността тези "толкова мили, иначе хора"!