Любовница

През отворения прозорец влизаше аромата на свежо. Вън валеше съвсем тихичко. Капките се удряха по циментовата тераса, по перилата на прозореца и сякаш нашепваха нещо, едновременно красиво и странно. Но тази идилия като че не беше толкова спокойна и красива колкото всъщност й се искаше.
Тя седеше на креслото, завита само в маслинения си халат, опънала краката си върху малка табуретка. Косите й падаха тежко на масури върху раменете й, лицето й беше спокойно, а очите й, те блуждаеха. В тези зелени очи отново се четеше тъга. Някой беше казал, че зелените очи винаги са тъжни. И тя не беше изключение от тази максима, дори можеше да се твърди, че заради нея е казано. Тя не отместваше погледа си от открехнатата врата на терасата, сякаш чакаше някой от толкова дълго, и като че беше изгубила надежда той да се появи. Ръцете й, отпуснати върху облегалката съвсем леко се повдигнаха и тя се набра на тях. Изправи се с голямо усилие, макар да беше крехка, и пристъпи към вратата. На масата седеше пепелник с догаряща цигара, но по нея нямаше и следа от червило. Две кристални чаши с бяло вино хвърляха отблясъци върху масичката, а на килима лежеше полугол мъж. Той беше толкова неподвижен, колкото и нейните очи.
Тя се спря, обърна се и го погледна. Имаше кървава рана на гърдите му. Точно в сърцето! Там беше го уцелила, там където той казваше, че ще я запази завинаги. Но не беше го сторил. Не беше изпълнил обещанието си. Тя просто беше принудена да го направи, защото не й беше оставил друг избор. Очите й продължаваха да се взират в бездиханното тяло, а същевременно бяха толкова спокойни. Не искаше или не можеше да осъзнае какво се бе случило само преди минути.
Той я беше потърсил, отново, след толкова години. Беше й се обадил, каза й, че не я е забравил, че иска отново да е с нея. И тя му повяра. Вкопчи се в малката надежда, която той и даде и се втурна към него с отворени обятия. Беше се опитвала да го забрави. Беше се отдала на толкова много мъже и същевременно не беше ничия. Тя оставаше като най-красивия трофей за някои от онези, които толкова отчаяно искаха да я имат, но никога не можеха да я притежават. Любовница! Така и казваха. Макар че тя беше с тези хора само, за да го забрави. Не влагаше чувства, не търсеше нищо. Беше като порцелановата кукла, която можеш да купиш, но едва ли някога ще разтопиш. Не искаше милостиня, не правеше нищо нередно. Или поне тя така си мислеше. Най-накрая, след толкова самота, след толкова много болка, която беше изтърпяла, тя беше успяла да замрази чувствата си. Не ги беше убила, защото вярваше във втория шанс, и не спираше да се надява, макар по нищо да не личеше. Когато той й се обади тя беше със същия този халат, беше се отпуснала по същия начин, а очите й бяха още по-тъжни.
Мечтата й се сбъдна, той се върна. Тя позволи на чувствата си да се върнат, поне за една нощ. Но разбра, че той е при нея, не защото търси утеха, а защото има нужда от разнообразие. Беше женен, но не й каза, тя намери халката в джоба му. Ризата му беше твърде чиста, панталонът изгладен. Беше я използвал. По най-ужасния и нечовешки начин. Беше се подиграл с чувствата й. Не можеше да понесе тази болка, не можеше той да й причинява това. Но го беше направил! Тя посегна към масичката и взе фибата си. Същата онази фиба, която той й подари, когато дойде при нея. Пристъпи към него, спокойна, като че се носеше по облаци. Той спеше дълбоко, нямаше да я чуе, може би нямаше и да усети. Но реши, че няма да е честно. Искаше да види, че той страда, така както тя беше страдала за него през тези години. Наведе се към него и го целуна нежно. Той отвори очи и се усмихна. Посегна към нея, за да я прегърне. И в този момент усети как кръвта започва да кипи в главата му. Усети остра болка, а тя остана все толкова спокойна. Той понечи да се изправи, но само се обърна на пода. Не можеше да викне, не можеше да мръдне. Изтегли нещо малко и остро от гърдите си. Малката, изящна фиба сега беше цялата в кръв. Той понечи да я попита нещо, но само можа да изстене и в един миг очите му замряха, вторачени в нея, изпиващи я, молещи я. Но тя не пророни и една сълза, дори не трепна. Беше студена, като късче лед, което не може да бъде разтопено от нищо.
Сега, застанала до прозореца, тя отново хвърли поглед върху него. Беше красив, не можеше да го отрече, и да, тя не беше спирала да го обича. Мразеше се, мразеше и любовта си към него. Отвори врата на терасата и пристъпи навън. Дъждът погали косите й, след това се спусна по лицето й и накрая се търкулна по нежната й кожа, като сълза, която само чакаше да се притаи в деколтето й. Не й беше оставил избор! Но и тя нямаше да остави такъв за себе си. Стъпи на перилото. Дъждът все така я галеше. За миг се поколеба, но не отстъпи назад. Погледна към черната бездна, която зееше под нея и полетя...