Карфичката

Писах, писах, изписа ми се ръката два дена. Подготовка за кандидатстване. Пфффф! Сега ръката ми, ако имаше глас щеше да пищи. Не мога да я доближа до химикалка. Грррр... Явно усилията, които полагам не са достатъчни. Знам ли и аз вече. 5 месеца подготовка и само разочарование, и само гневен поглед хвърлен към листа пълен с грешки. Одобрявам това, че всичко ми се казва, че не ми се спестява критиката, че ми показват къде греша и че мога след това да си поправя грешките. Радвам се, че сега ми дават втори шанс, но не знам дали някой ще ми даде такъв шанс за напред. Страхувам се от приближаващото ново и все пак го искам толкова силно. Привиличаме като магнит и ме отблъсква с другия си полюс. Аз съм малката карфичка, която не може да се съпротивлява на това постоянно привличане и отблъскване, както бедните пожълтели листа, се подмятат безпомощни в танца на бурите. Очаквам да се забия всеки момент някъде, да се установя. Защото единственото, което не му харесва на новото е самата промяна, а не компонентите му. Но пък го харесвам, защото в новото няма установени правила. Всичко се гради на ново и независимо кой и какъв си бил преди, в новото това няма значение. Летящите са приземени, земните стават още по -трезвомислещи. Като всеки кръговрат и този ще затвори примката си около шията ми. Ще ме притисне до стената и ще ме остави бездиханна. И тогава карфичката или ще остане забита в стената и ще намери най-после мястото си в този свят, или ще падне премазана от многото магнити и ще стане една неупотребима и ненужна карфица. Всички сме карфички, рано или късно ще бъдем забодени на нечий ревер, независимо дали като име в дневник или като вечен другар, важното е да не оставате безполезни карфички, да си ръждясате в някоя кутия и никой да не се сети за вас повече. Бъдете уверени, че това, което правите по-късно се възнаграждава... А аз продължавам да пиша по белия лист, който всякаш попива мастилото и не ми оства нищо друго освен да чакам да ми свърши мястото. Гадна задачка...