In memorium...

5 години. Кога минаха точно и аз не разбрах, но факт е, че дупката, която се отвори тогава в душата ми едва ли някога ще бъде затворена. Струва ми се толкова невъзможно, колкото и да стана космонавт. Всичко ме връща назад, всичко ме връща към онзи момент, когато ме излъгаха, че не се било случило нищо, че имало малък инцидент. Никога няма да забравя как сънувах некролога ти, как исках да се избавя от зловещия образ и не можех. Може би, защото вече знаех истината макар и да не ми бе казана. От тогава вървя по старите пътечки, ала връщане назад няма. Искам да се докосна до спомените, да си върна детството, да си спомня какво е да си щастлив, да помириша пролетта, седейки в каруцата. Искам много неща, но най-много искам да върна времето, да поправя грешката, която някой допусна, но не можа да поправи. Знам, че си някъде наблизо, че може би не си само спомен както си мисля понякога. Опитвам се да не плача, когато си мисля за теб. Опитвам се да не забравя лицето ти, но най-много се страхувам, че ще забравя гласа ти. Ако той се изплъзне от спомените ми, тогава ще те забравя. Тогава ще спра да си мисля за теб. А не спирам. Толкова важна роля имаше в живота ми, и не само в моя. Нали помниш какво исках, точно преди да си отидеш. Исках да отидем само двамата до къщата в село. Исках да се кача на каручката и малкото магаренце да ни заведе до мястото, което толкова много ми напомня за теб. Исках да ми разказваш истории, исках да ме милваш по косата, както правеше когато бях малка. Не можахме да се порадваме на това ми желание. Не ми се искаше да те пускам, без да си го изпълнил, но осъзнавам, че не мога да те вържа с него. Трябва сама да си сбъдвам мечтите. Лошото е, че без теб нищо не е същото! Няма зима, няма лято. Няма нищо. Всичко е пусто и зловещо, обвито в тишина. Искам сняг, искам дъжд, за да не си личат сълзите ми. За това не идвам при теб, за това не идвам до вечния ти дом. Защото винаги плача, а ти си ми казвал, че не трябва. И пак не мога да не ти кажа всичко това, просто защото има чувството, че никога няма да го преодолея. Никога няма да те пусна от сърцето си. Дедииииииии, мили дядо, скоро ще ти пратя писмо. Ще ти го пратя с балонче, за да знаеш, че е от мен. Ще ти пратя една снимка в него - снимката на моето щастие...

Моята апатия

Пълна апатия, хленчеща самота, да се хванеш здраво и да се вкопчиш в съществуването. Не е смърт, а несъществуване... да си безразличен към пушека и да се изплъзваш през пролуките в пода, да се стоплиш от бученето и горчивото ежедневие.

P.S. Не знам от къде го измъкнах това, от нета ли беше, някой ли ми го писа, наистина нямам спомен. Но толкова много ми харесва, пък и ми отговаря на състоянието. Така че го слагам в Блога, с възможността някой да ми се разсърди, да кажа, просто открих себе си!

Soilwork Stabbing the drama

- It's all in there, without dispair.

So you've saved your soul?

- It always depends who will deliver.

Have you ever known such a beautiful mind that gives you shelter?

This just have to be ending soon...or may be not so soon...

All those who suffer in the world do so because of their desire for their own happiness. All those happy in the world are so because of their desire for the happiness of others.

What happened to chivalry and honor? What happened to being magnanimous? Where did the helping hands go and why do we seem to care so little? You think you care but you know nothing about it... caring is when you actually sacrifice a heart's desire to make the world a better place - not your social life this weekend.

Ако можеш да си орел, не се напъвай да си пръв сред гаргите!

Едно подхлъзване без връщане назад

В един момент стоях на рампата на щастието. Прожекторите озаряваха всичко и аз го виждах толкова прекрасно, колкото никой друг не би могъл да го види. Хората долу се смееха, бяха щастливи, обичаха се, нищо не им липсваше. Имаха си общи спомени, общи истории, общи гаджета, общи мисли. Всеки беше на нивото на другия, нямаше различни, нямаше нещастие по нечия вина. Един беше за всички, но дали всички бяха за един. Колкото и да не ми се искаше, прожекторът угасна. Нямаше я изкуствената светлина, която да заслепява очите, да лъже съзнанието и да мами сърцето. Оказа се, че хората долу изобщо не бяха толкова еднакви и равни. Погълнати от мрака те се разкриваха без дори да усещат, показваха най-лошата си страна, ставаха алчни, подли, недоверчиви, измамници, лъжци. Нямаше общи неща, егоизмът си каза думата още щом прожекторът започна да мъждука. Всеки искаше своето, всеки искаше да разкъса другия и да му вземе "богатството". Не, че някой имаше нещо повече от другите. Всички бяха достатъчно злобни, всички бяха зверове. Нямаше добри и лоши, тишината бе прекъсната и се чуваха крясъци, зловещи и пронизителни. Сега липсваше нещо, липсваха фалшивите усмивки, липсваха спокойните гласове, липсваше приятелството. Уплаших се! Такава грозна гледка, човек вижда веднъж в живота си. И защо ми бе тогава да се навеждам, уж за да включа отново прожектора, но не било писано. Паднах, похлъзнах се на себе си, подхлъзнах се на собствения си разум. Когато паднах при тях, те вече ме очакваха с прогнили тела, с зомбирани лица, вонящи на смърт и покруса. Колкото повече се дърпах, толкова повече се приближаваха към мен. Отстоявах се до край, докато и последните ми сили ме напуснаха, не исках да съм една от тях, и изчезнах във вечността. Нямаше ме тялом, нямаше ме в мислите им, в чувствата им, но бях там. Видях всичко до този момент. Истината е, че те не знаят къде съм сега. Аз съм пак на прожектора! Чакам някой да го включи, за да се видят колко са ужасни в реалността тези "толкова мили, иначе хора"!

5 неща, които не знаете за мен

През последните месеци по хорските блогове върви нещо като "издайник" на 5-те неща, които не знаете за мен. Ето и моите 5:

1. Имам мания за кукли Барби. Обожавам ги и още си пазя моите oт преди 100 години. Просто са ми страст!

2. Единственият филм, който може да ме разплаче, независимо колко пъти ще го гледам, е "Смело сърце". Скъсвам се всеки път от рев.

3. Трудно заспивам, ако съм съвсем сама. За това спя с една купчина плюшени играчки, които ме пазят.

4. Имам само... 23 зъба и 2 пломби. Изрод съм, нали?

5. Не могада настъпвам охлюви! Толкова ми е жал за тия животинки, че когато вали, или след дъжд, постоянно се оглеждам да не настъпя някой.

Любовница

През отворения прозорец влизаше аромата на свежо. Вън валеше съвсем тихичко. Капките се удряха по циментовата тераса, по перилата на прозореца и сякаш нашепваха нещо, едновременно красиво и странно. Но тази идилия като че не беше толкова спокойна и красива колкото всъщност й се искаше.
Тя седеше на креслото, завита само в маслинения си халат, опънала краката си върху малка табуретка. Косите й падаха тежко на масури върху раменете й, лицето й беше спокойно, а очите й, те блуждаеха. В тези зелени очи отново се четеше тъга. Някой беше казал, че зелените очи винаги са тъжни. И тя не беше изключение от тази максима, дори можеше да се твърди, че заради нея е казано. Тя не отместваше погледа си от открехнатата врата на терасата, сякаш чакаше някой от толкова дълго, и като че беше изгубила надежда той да се появи. Ръцете й, отпуснати върху облегалката съвсем леко се повдигнаха и тя се набра на тях. Изправи се с голямо усилие, макар да беше крехка, и пристъпи към вратата. На масата седеше пепелник с догаряща цигара, но по нея нямаше и следа от червило. Две кристални чаши с бяло вино хвърляха отблясъци върху масичката, а на килима лежеше полугол мъж. Той беше толкова неподвижен, колкото и нейните очи.
Тя се спря, обърна се и го погледна. Имаше кървава рана на гърдите му. Точно в сърцето! Там беше го уцелила, там където той казваше, че ще я запази завинаги. Но не беше го сторил. Не беше изпълнил обещанието си. Тя просто беше принудена да го направи, защото не й беше оставил друг избор. Очите й продължаваха да се взират в бездиханното тяло, а същевременно бяха толкова спокойни. Не искаше или не можеше да осъзнае какво се бе случило само преди минути.
Той я беше потърсил, отново, след толкова години. Беше й се обадил, каза й, че не я е забравил, че иска отново да е с нея. И тя му повяра. Вкопчи се в малката надежда, която той и даде и се втурна към него с отворени обятия. Беше се опитвала да го забрави. Беше се отдала на толкова много мъже и същевременно не беше ничия. Тя оставаше като най-красивия трофей за някои от онези, които толкова отчаяно искаха да я имат, но никога не можеха да я притежават. Любовница! Така и казваха. Макар че тя беше с тези хора само, за да го забрави. Не влагаше чувства, не търсеше нищо. Беше като порцелановата кукла, която можеш да купиш, но едва ли някога ще разтопиш. Не искаше милостиня, не правеше нищо нередно. Или поне тя така си мислеше. Най-накрая, след толкова самота, след толкова много болка, която беше изтърпяла, тя беше успяла да замрази чувствата си. Не ги беше убила, защото вярваше във втория шанс, и не спираше да се надява, макар по нищо да не личеше. Когато той й се обади тя беше със същия този халат, беше се отпуснала по същия начин, а очите й бяха още по-тъжни.
Мечтата й се сбъдна, той се върна. Тя позволи на чувствата си да се върнат, поне за една нощ. Но разбра, че той е при нея, не защото търси утеха, а защото има нужда от разнообразие. Беше женен, но не й каза, тя намери халката в джоба му. Ризата му беше твърде чиста, панталонът изгладен. Беше я използвал. По най-ужасния и нечовешки начин. Беше се подиграл с чувствата й. Не можеше да понесе тази болка, не можеше той да й причинява това. Но го беше направил! Тя посегна към масичката и взе фибата си. Същата онази фиба, която той й подари, когато дойде при нея. Пристъпи към него, спокойна, като че се носеше по облаци. Той спеше дълбоко, нямаше да я чуе, може би нямаше и да усети. Но реши, че няма да е честно. Искаше да види, че той страда, така както тя беше страдала за него през тези години. Наведе се към него и го целуна нежно. Той отвори очи и се усмихна. Посегна към нея, за да я прегърне. И в този момент усети как кръвта започва да кипи в главата му. Усети остра болка, а тя остана все толкова спокойна. Той понечи да се изправи, но само се обърна на пода. Не можеше да викне, не можеше да мръдне. Изтегли нещо малко и остро от гърдите си. Малката, изящна фиба сега беше цялата в кръв. Той понечи да я попита нещо, но само можа да изстене и в един миг очите му замряха, вторачени в нея, изпиващи я, молещи я. Но тя не пророни и една сълза, дори не трепна. Беше студена, като късче лед, което не може да бъде разтопено от нищо.
Сега, застанала до прозореца, тя отново хвърли поглед върху него. Беше красив, не можеше да го отрече, и да, тя не беше спирала да го обича. Мразеше се, мразеше и любовта си към него. Отвори врата на терасата и пристъпи навън. Дъждът погали косите й, след това се спусна по лицето й и накрая се търкулна по нежната й кожа, като сълза, която само чакаше да се притаи в деколтето й. Не й беше оставил избор! Но и тя нямаше да остави такъв за себе си. Стъпи на перилото. Дъждът все така я галеше. За миг се поколеба, но не отстъпи назад. Погледна към черната бездна, която зееше под нея и полетя...

Hugs For Dina

Една прегръдка значи много, няколко са равни на безцценост, а тези, които аз ти пращтам се равняват на обичта ми към теб. Както ти пожела: Прегръдки ОТ Най-добрия И Най-верния Ти Приятел На Света <3

Седемте смъртни гряха 7

7. Високомерието

Библейският грях високомерие е типична проява на чувството за непълноценност у човека. Биологът отбелязва, че "този недостатък зависи от това дали подлежим на обучение, от нашата способност да запомняме и преди всичко от нашето его". Какви са причините за човешкото възгордяване? Например, един от гените, наречен CaM-kII, в съчетание с атоми калций възбужда нашите амбиции и надменност, твърди ученият.

Чревоугодието и сладострастието се наричат още похот на плътта.

Скъперничеството и завистта са също вид похот, но на очите.

Горделивостта, гнявът и леността още се смятат за житейска гордост.

Седемте смъртни гряха 6

6. Завистта

Завистта и подобните на нея състояния също са следствия на проблеми от биологично естество. И вероятно източниците на този проблеми също могат да бъдат открити в главния мозък на човека, твърди ученият. Отговор на въпроса дава един от човешките гени: именно той носи отговорността за промяната в настроението, за това човек да не е в състояние да си спомня конкретни неща, за промените в либидото. Тези способности също се предават по наследство.

Седемте смъртни гряха 5

5. Гневът

Най-доброто генетично обяснение на този грях са експериментите с близнаци, направени от учените-биолози. По думите на Медина, "ако един от братята е престъпник, с голяма степен на вероятност може да се твърди, че другият също може да има проблеми със закона". Както е прието да се казва, поведението на тези хора е заложено в кръвта им. "Съществува своеобразна неврологична пътечка, свързваща амигдала с хипоталамуса и отговаряща за изпращането на импулси до другите части на главния мозък, за предаване по тях на информацията за агресивно поведение", обяснява Медина.

Седемте смъртни гряха 4

4. Леността

Как може от биологична гледна точка да се обясни леността? По мнението на Медина "във всеки човек е заложено нещо като съзнание - будилник, работещ като часовник и изпращащ ни сигнали от мозъка". Той командва периодите на съня и на бодърстването при човека. Разписанието, по което трябва да живее нашият организъм, е записано в гените и само те носят отговорността за нашата небрежност или ненавреме свършена работа.

Седемте смъртни гряха 3

3. Алчността

Досега никой не е успял да открие кой дял на главния мозък отговаря непосредствено за желанието ни да притежаваме, докато гените, определящи двата фактора в основата на този грях - страха и безпокойството - вече са дешифрирани. Медина посочва пет основни дяла на главния мозък, свързани с проявлението на тези чувства: таламус, амигдал, хипокампус, кората на главния мозък и бадемовидното тяло.

Седемте смъртни гряха 2

2. Чревоугодничеството

Гладът е чувство, което се появява у нас, когато "човешкият организъм започва да изпитва енергиен глад". Към греховно поглъщане на ястия ни подтиква "намиращите се в носа и върху езика ни вкусови рецептори, както и хормонът лептин". Лептинът отговаря за апетита на човека и осъществява постоянен контакт с един от дяловете на главния мозък - хипоталамуса. Тази зона на нашето сиво вещество действа в качеството на сигнална система и без отлагане ни известява, че на организма не му достига енергия и трябва да се подкрепи.

Седемте смъртни гряха 1

Според молекулярния биолог Джон Медина всеки от тях има своето обяснение от гледна точка на генетиката

Спускайки се в ада, Данте Алигиери разказва в своята "Божествена комедия" за седемте смъртни гряха, от които тръгват всички останали пороци. Грешниците са разпределени в седем кръга: за всеки грях по един. Днес, 700 години след написването на шедьовъра, биологът Джон Медина разсъждава на страниците на испанския "Ел Мундо" дали тези грехове не са "обикновени химически реакции", и дали информацията, фиксирана в гените, "въобще може да бъде смятана за вина". В нашите постъпки се усеща отзвукът от животински инстинкти, които и досега живеят в човешкото съзнание, казва Медина, който е автор на книгата "Генетичният пъкъл: тайните на седемте смъртни гряха". В същото време според учения всички наши недостатъци заедно и поотделно са част от изключителния човешки характер, като смехът е най-голямата отличителна черта на хората от животните.Кой е източникът на тези чувства, част от човешката природа? Бихме ли могли да постъпваме по начин, различен от заповедите, които ни праща мозъкът? Джон Медина се връща към смъртните гряхове и ада, описани от Данте, за да разгледа тези 7 кръга през призмата на биолога, търсещ обяснение за всеки модел на поведение.

1. Похотта
Според твърденията на Медина причините за греха, свързан със сексуалната активност, се крият "в четирите физиологични системи на 11-те дяла на мозъка, в осъществяващите се по 30 различни механизма биохимични реакции и в над 100-те специализирани гени, отговарящи за тези процеси". Освен това ученият говори за заложеното в нас "чувство на ентусиазъм - здраво и инстинктивно - да предадем гените си на следващото поколение". Можем ли тогава да считаме похотта за грях?

Карфичката

Писах, писах, изписа ми се ръката два дена. Подготовка за кандидатстване. Пфффф! Сега ръката ми, ако имаше глас щеше да пищи. Не мога да я доближа до химикалка. Грррр... Явно усилията, които полагам не са достатъчни. Знам ли и аз вече. 5 месеца подготовка и само разочарование, и само гневен поглед хвърлен към листа пълен с грешки. Одобрявам това, че всичко ми се казва, че не ми се спестява критиката, че ми показват къде греша и че мога след това да си поправя грешките. Радвам се, че сега ми дават втори шанс, но не знам дали някой ще ми даде такъв шанс за напред. Страхувам се от приближаващото ново и все пак го искам толкова силно. Привиличаме като магнит и ме отблъсква с другия си полюс. Аз съм малката карфичка, която не може да се съпротивлява на това постоянно привличане и отблъскване, както бедните пожълтели листа, се подмятат безпомощни в танца на бурите. Очаквам да се забия всеки момент някъде, да се установя. Защото единственото, което не му харесва на новото е самата промяна, а не компонентите му. Но пък го харесвам, защото в новото няма установени правила. Всичко се гради на ново и независимо кой и какъв си бил преди, в новото това няма значение. Летящите са приземени, земните стават още по -трезвомислещи. Като всеки кръговрат и този ще затвори примката си около шията ми. Ще ме притисне до стената и ще ме остави бездиханна. И тогава карфичката или ще остане забита в стената и ще намери най-после мястото си в този свят, или ще падне премазана от многото магнити и ще стане една неупотребима и ненужна карфица. Всички сме карфички, рано или късно ще бъдем забодени на нечий ревер, независимо дали като име в дневник или като вечен другар, важното е да не оставате безполезни карфички, да си ръждясате в някоя кутия и никой да не се сети за вас повече. Бъдете уверени, че това, което правите по-късно се възнаграждава... А аз продължавам да пиша по белия лист, който всякаш попива мастилото и не ми оства нищо друго освен да чакам да ми свърши мястото. Гадна задачка...

През иглено ухо

Иска ми се да кажа толкова много неща и пак се чувствам малко несигурна. Всъщност тоя пост ще бъде със задна дата, защото го мисля от отдавна, но все не намирах време да го напиша. Иначе всичко, което ми се искаше да напише не се промени с времето. Все същотото си е.... Беше невероятно! Дори и без сняг, дори и без много хора, дори и без силен бас. Беше най-готината нова година през последните ми 6-7 години. Макар че и тоя купон си имаше потенциалните "жертви". Като не говорим само за алкохолни! Не усетих кога мина 12, не усетих кога си отиде 2006, но не разбрах и как дойде 2007. Не знам, заради гостите ли беше, заради еуфорията от предстоящия купон, заради това, че бях на ръба на нервите си... всъщност знам... Беше защото плаках. За пръв път от година и нещо насам се почувствах слаба и се разплаках. В сълзите ми имаше от части унижение, от части облекчение. Нито знаех как да реагирам, когато започнаха да гърмят ракетите, нито когато баща ми ми пожела пръв успехи през новата година, нито пък когато семейството вдигна тост. Не бях там, тялото ми стоеше източено и сякаш забито в дървения паркет. Ръката ми трепереше държейки чашата, но не мислех. Не исках и не можех да мисля! Не се и стараех. Знаех, че започва нещо ново и като всяка година и тази, точно в полунощ, когато стрелките се събират на едно място, когато казвам здравей и довиждане в една и съща секунда, когато мислите и думите се сливат, тогава аз отправих моето желание желание към звездите. Но тази година реших, че не искам банални неща, защото колкото и да си ги пожелавам не мога да имам всичко. Пожелах си нещо толкова силно, колкото можех, защото сърцето ми биеше съвсем бавно и цялата треперех от студения пронизващ въздух. Бях щастлива, боже, бях... Всичкото това страдание през последните месеци си е струвало, само и само да видя през един прозорец най-любимите си същества на едно място, да знам, че са с мен, че са добре, че споделят радостта ми.
След този трогателен семеен момент се пренесохме на партеее, както му вика Jamalska. Посветих сестричката и братовчедите в "рицарството" на бурния купон, алкохолните фиести и среднощните изцепки. Те бяха с мен, всички те, които и до края ми останаха приятели, независмо лоша ли бях или добра. Имахме си нашите незабравими моменти, нашите вечни спорове, мазни кючеци, дънещи метал изпълнения, разтърсващи денс парчета. Имах миговете! Новата година започна с купон и ако вярвам на предсказанията, би трябвало да продължи така. И се надявам на всички вас, които започнахте 2007 с мен, всички вие, които влязохте в Европата с малко махмурлук ;) и много настроение, с викове и кършене по масите, дано всички вие сте почувствали колко ви обичам, колко щастлива бях с вас. За всичкио останало ще кажа само, че има време и не искам да си мисля от сега. Макар че си направих равносметката и тази година, не че имах особено желание, но я направих и открих, че няма смисъл да мразиш, няма смисъл да завиждаш, няма смисъл да не си себе си. Открито си признавам, че се страхувам от предстоящото, от това, което не виждам, не мога да усетя и помириша. За Бога, аз съм обикновено момиче... Продължавам да се страхувам, но и се радвам, че не се уплаших тогава когато всички очакваха. I survived!
Пожелавам на всички други, на абсолютно всички, да са искрени първо със себе си и след това с останалите. Да се вглеждат по-често в душата си и да се научат да прощават. Да спрат да се оглеждат в кривите огледала, да злобеят, да показват само животинското в себе си. Бъдете поне за малко хора. Кажете на хората до вас, че ги обичате, защото никой не е застрахован за вечен живот. И имайте сила да вярвате, не само на себе си, но и на другите, вярвайте, че хората се променят, времето се променя. Дайте си втори шанс... Обичам ВИ!