Мъката

Това, което искам да представя, не е просто една измишльотина, поредната приумица на средностатистическия тийнейджър. За мото на моята история ще използвам „ Няма незаменими хора, има незабравими”.
- Защо плачеш? – попита ме изцъклена Мъката, която ме беше прегърнала.
Рошавата й коса, раздърпаните дрехи, бледото лице и големите тъмни, изцъклени очи – това толкова близко и същевременно толкова отблъскващо същество ме беше заключило между слабите си пръсти и ме притискаше все по – силно. И ме гледаше по детски, неразбиращо и невинно, сякаш нищо не се бе случило. За нея може би това е поредният ден , в който нищо не е по различно от вчера. Но за мен този ден беше краят на света. Загубих част от живота си, загубих част от сърцето си. Разделих се с нещо толкова скъпо, чиято цена, никога не разбрах. А това малко същество ме питаше защо плача. Нима не беше очевидно?!
- Днес срещнах Смъртта! – отговорих й през сълзи аз. Не можех да си поема въздух. Болката в сърцето ме разкъсваше, а мъката вече се беше пропила по дрехите ми.
- Смъртта ли? – запита още по – учудено мъката.
- Да! Същата. – промълвих едва едва.
- И затова ли плачеш?
- Не само. Тя направи днешното слънце по – черно от най – непрогледния мрак. Заключи смеха в ковчег и го захвърли в най – дълбоките води на света. Тя разкъса душата ми, тя разби сърцето ми. Тя ми отне частица от живота. Превърна миговете в часове, а дните във вечност.
Замълчах. Нямах какво повече да кажа, а Mъката вече беше впила алчни, корави пръсти в сърцето ми и се опитваше да го изтръгне. Тогава аз се дръпнах.
- Какво правиш? Как смееш?
- Вземам това, което по право ми принадлежи. – изгледа ме злобно ухилена Мъката.
Усещах студа върху лицето си.
- Не. Това никога няма да ти принадлежи. Нямаш право да отнемаш спомените и обичта на хората. Нямаш право да оставяш хората с празни и сиви мисли. Не ти позволявам да заличиш лицата от спомените ми. Ta как ще си спомням за този човек, ако ти ми отнемеш всичко? Нали затова аз оставам тук, за да продължа делото му, затова се боря, за да знам, че няма да остане като безизвестен лик от стара захабена снимка. Ако ти се отдам и ме оплетеш в ужасяващите нишки на забравата, тогава и душата на мъртъвците ще крещи. Ние, живите, сме последната им надежда за безсмъртие. Те продължават да живеят в мислите ни, в говора ни, в действията ни. Вземат част от нашето сърце и в замяна дават част от своето.
Не усетих кога малката злобна Мъка се беше откопчила от мен и сега седеше и ме гледаше с недоумение. Никой ли не се беше опълчвал срещу нея до сега? Никой ли не беше търсил правото си за спомени? Или всеки беше казал, че няма да забрави и накрая беше оставил всички красиви мигове да му се изплъзнат? И накрая тя, Мъката, заплака. От големите й очи се стичаха сълзи, като на човек, който току – що беше загубил близък. Тогава аз на свой ред запитах:
- Защо плачеш?
Но тя не отговори. Седеше вцепенена, мокра от сълзи и трепереща от студ. Това е последният ми образ за Мъката. Оставих я да си седи сама, изоставена, както аз се почувствах в същия този ден, когато разбрах, че никога отново няма да видя любимия образ, да прегърна, да чуя или да се засмея за или пред този човек. Скоро тръгнах по този път, който той ми беше посочил, преди да си замине завинаги. Той. Вървях по неговите стъпки, с неговата походка. Радвах се на живота, както той преди. Усмихвах се въпреки болката и най – важното продължавах делото му. Обичам хората, така, както той го правеше, без да търся недостъци, без да променям несъвър –шенства. Определено знам, че няма да имам рамо, на което да плача или на което да се облегна, когато най – много имам нужда, но той ще е винаги с мен. Усещам със сърцето си, когато той скърби, когато се радва, защото той го прави за мен. И знам, че когато поискам, ще чуя познатия глас: „Докато аз съм тук, докато ме държиш жив в спомените си, никога няма да си сама!” За утеха ми остави снимка, а аз на него - роза!