Мразя

Колко много обичам тази дума! Странно е как омразата изпълва човешката душа и след това е трудно да допуснеш друго чувство в нея.
Мразя хората, защото и те ме мразят! Дори сега когато го казвам изпитвам само и единствено омраза. Няма да се почувствам по-различно, ако в тъмната дупка на моя живот се появи лъч светлина. Не ме интересува, че родителите ми се борят с всички стихии в живота, за да ме предпазят. Нека ме вее вятърът на самотата, защото аз отворих вратата на неизвестността! Да аз! Погребах труда на хората преди мен, за да попреча на тези след мен. Нека и те да страдат! Това съм аз, но с лицето на злобен егоист. Егоист!
Сега мисля така, но има хора, които се надяват да променя мнението си утре или вдруги ден. Лошото е, че аз не искам да го променя. Искам както страдам аз така да страдат и всички други около мен. Защото цялата ми душа е на дупки, проядена е от злобата на егоистите като мене. Същите! По главите им се виждат следите от пепелта дето вчера си я посипаха по красивите коси. И днес положението не е по-различно!
Къде ли е прословутият ни морал, дето всички говорим за него? Или просто си замазваме очите едни на други? Един човек каза, че всички сме от една порода. Да, усещате ли миризмата на страх и лицемерие!? Не, не ви се струва! Сега вече всички сме прозрачни и приличаме на общество от порцеланови фигурки. Изваяни сме до съвършенство от изкусната ръка на омразата. Глупаци, хора, гении – не, по-скоро егоисти!