За Космоса, Вселената и самата мен

Странни неща се случват, когато човек сънува. От дълбините на подсъзнанието му изплуват много картини - дали ежедневието му, дали нещо друго, което вътрешно го терзае, дали са несбъднатите му мечти или чиста форма на въображението му. Всъщност няма значение, важно е само че във всичко това има послание, нещо много силно и мистично.

Аз често сънувам страховете си или това, от което трябва да се пазя. Вътре в мен нещо ми подсказва какво трябва да търся и къде, макар в последно време да не получавам отговор на въпросите си. Знам, че мога да ги търся в съня си. Той не е вече онова спокойно състояние, в което повечето хора предпочитат да изпадат. Даже доста често ми липсва, а когато го няма мисля глупости. Не спирам да мисля...

Как се мразя заради това и как ми се иска да забранят мисленето със закон, да таксуват за него, да глобяват или поне мен! Така като започна да обеднявам драстично ще спра да мисля, пак ще заспивам и пак ще сънувам. Защото не е справедливо да нямаш покой!

Преди няколко минути чух една песен, в която се пееше: "За нищо друго не мога да мисля и нищо друго по-силно не искам..." Наистина не искам нищо друго освен спокойствие, а то , както казва мама, се намира в човека и никой не може да му го осигури, ако той самият не успее. Къде тогава се дяна моето спокойствие, къде точно да го търся???

Нямам отговор от Космоса и от Вселената, и въобще не мога да спя - ужасно, нали? Остава само да си намеря компания за дългите часове, в които така или иначе не правя друго освен да мисля, поне да мисля с още някой :)

Наказанието на невярващата

Седнах да си изяснявам нещата онзи ден. Реших да бъда честна със себе си, защото не откривам смисъл да бягам повече от истината и от това, което наистина мисля и чувствам. Да се опитваш да избягаш от себе си е като да се надяваш да задържиш вода в сито. Рано или късно всичко се изтича през пролуките.

Признавам си, че паднах, ама доста сериозно се спънах преди това. Успях да си ожуля коленете, да натъртя лактите си, имам огромна синина на рамото си. Мислех си, че там е кацнало щастието, но уви! Било се е впило в кожата ми и ме е стискало толкова силно, че чак белег ми е останал. Но най-голяма рана се е отворила на друго място. Една много стара, закърпена, зелепена с много лепенки, обвита с бинт, намазана с гипс рана. Явно нищо не може да задържи отровата, когато иска да си проправи път към сърцето ти. Просмуква се през дрехите, попива в кожата, тръгва през капилярите, следва пътя си по вените, влива се в артериите и оттам сърцето е вече нейно. Няма пречки, няма и противоотрова. Влюбиш ли се веднъж, придобиваш всички възможни форми на света. Преминаваш през всички цветове на дъгата, реалността е друга, различна, няма я или пък е тук...

Любовта е висша форма на неосъзнаване, еуфория, силно привличане. Но когато започне да ти се изплъзва ставаш зъл, егоистичен, ревнив. Ровиш в калта, за да я хванеш. Крилата и вече са пипала, радостта е форма на безумие, което те докарва до неимоверна лудост. И смяташ, че си влюбен, че си чисто и просто осветен от чувствата... В първите два дни! После действието на наркотика затихва и отминава и остава само силното въздействие на чистата отрова. Организмът има нужда от още, но никога не получава същата доза, същото качество, същите емоции. Разбираш, че вече си зависим, но уви! за този вид зависимост няма лечение. Нито думите са утеха, нито бягството е спасение. Болката те преследва навсякъде.

Онова, заради което си ровил в калта сега се е увило около врата ти и стиска до последен дъх. Всичките демони излизат наяве. И вече не си човек... ти си онова същото животно, което често си виждал да се отразява, вместо лика ти, в огледалото. Ти си звярът, който е държан толкова дълго време затворен, че е загубил и капчицата живец, която е притежавал - останало му е само едно силно хищническо желание. В момента, в който се освободи, то иска само едно - да причинява зло, да сътвори хаос, да убива невярващите. Тези, същите, които си казват: "Няма такова нещо като любов!" или "Аз не вярвам в любовта!". Да, аз бях от тях! Тези същите, които са виждали любовта през чужди очи, решавали са чужди проблеми, преживявали са чужди страдания.

Казвах си, че не искам да ми се случва, че човек силно изглупява когато се влюби, че губи разсъдъка си. А аз, човек на разума, имам силна емоция, но винаги се появява в неподходящ момент. Затова предпочитам да действам само с разум, мъчех се да играя именно тази игра, в която казваш това, което мислиш, след като дълго си мислил. Получаваше ми се - хората се плашеха, шашкаха се от откровеността ми, замълчаваха си и рядко можеха да ме оборят.

С мъжете е най-голям проблемът в такива моменти - дори да са ти приятели се плашат. Точно тогава се заличава границата между мъжкото и женското в мен, обърквам ги и те не знаят как да ме възприемат. Карат на късмет, дръпват дявола за опашката, и тогава идва тя. Ах, каква жена! Тя е перфектната, невероятен приятел, непоправим партньор... И всяко чудо за три дни! Отдръпват се, казват ми, че не могат, не искат или не са достойни да са с мен. решават го сами, без да са говорили с мен, без да ми кажат конкренто какво не е наред. На цената на много нерви, сълзи и мъка, рано или късно, аз разбирам какво се е случило в малките им души, разбирам какво е притеснило умовете им и е затворило сърцата им.

Но вече ми писна! Научих много, не всичко и вероятно, недостатъчно. Вярно е, че има още много неща да преживея, но ако всичко ще е на база собственото ми щастие, не съм съгласна. защото нищо не можа и не може да ми помогне да преодолея глупавите си чувства. Защото и сег асъм влюбена. И ако питате как разбрах - лесно. Когато гледаш много филми започваш да си представяш различни неща. Една най-елементарна сцена може да ти подскаже много неща и да реши много проблеми.

Сцената: Стоите до човека, когото обичате, срещу него е насочено оръжие, което със сигурност ще го убие. Коршумът напуска цевта, преминава за кратко разстоянието между дулото и жертвата. Докато раздира въздуха имам само няколко секунди преди инстинктивно да се дръпна настрани и да видя смъртта пред себе си или да се изправя срещу куршума. Колко героично нали?! И все пак се ситуация - два пъти по реална от много други. Виждайки всичко това, аз не се дръппнах, дори не помислих какво ще следва... пресякоха пътя на малкия, коварен, метален убиец. Не бих го направила за всеки, или за някого, за когото не ми пука ни най-малко. Тогава как бих могла да оставя курвумът да отнеме живота на нещото, което обичам. Не взех това решение инстинктивно или спонтанно, бях го взела много преди това. Тогава стигнах до извода, че съм се влюбила безвъзвратно.

Не знам какво е становището на другата страна, защото и другата страна все още не знае. А ако знае със сурност подозира. Ако ли пък и не подозира - съжалявам, не мога да й помогна.

Беше ме страх да си го призная, понеже много хора щяха да ме осъдят. Правят го постоянно, понякога съвсем нарочно, друг път е без да искат. Въпросът е в това, че веднъж признаеш ли си, че не си бил прав, има вариант и следващия път да не си. И хората да го натякват след това. Да започнеш да се съмняваш в себе си, във всяко свое решение, мисъл или дума. А самомнителността води до много тежки последици за здравето на човека.

Вече не ми пука - нека ме осъдят! Още една капка горчилка в чашата, още малко отрова в онази вечно залепяна, зашивана и обинтована рана - сърцето. Душа също не ми остана, изморих я, изтерзах я, но все пак ме слуша, вярна ми е!

Омръзна ми от несигурни и плашещи се хора, от объркани, плачещи и търсещи себе си. Омръзна ми да се влюбвам в тях, а после да не си признавам. Омръзна ми от некачествена стока на пазара с наркотици. Омръзна ми да съм тъжна, омръзна ми да живея, за да работя, а не да работя, за да живея. Искам да обичам, защото ме обичат. Да живея от и за това. А всъщност не ме обичат и аз не живея. Само си търся повод да се събуждам сутрин.

Трябваше да съм щастлив човек, защото имам... имам нищото и то ме има...

July пладне

Така.. историята е дълга, но никак не е тъжна, а който е бил там и го е преживял.. да си каже ;)

Понеже с колегите не можем да стигнем до морето, поради неналични финанси, та една хижа реши, че може да ни приюти за една нощ.

Идеята, че всичко беше като в приключенията на Индиана Джоунс, а ние бяхме Обречените, само че без храм. Но пък достигнхаме заветната си цел (хижа "Момина скала"). Иначе нещата си бяха точно като в онези американски филми, в които група младежи тръгват някъде, всичко се обърква, появяват се някви странни обстоятелства и чудовища, които ги оглозгват до кости. Е, нас не ни оглозгаха, само ни понаядоха комарите, но ние си им го върнахме в безмилостна битка.

Първо, бутахме една нещастна маршрутка по един доста павиран булевард. Но поне си извоювахме правото на превоз до където искаме. После, разбира се, не се размина и без губене по пътя, объркване на местоположението, намиране с другата група, нападнахме си зарзавата, който предвидливо беше заделен за вечеря. Тъпият американски филм в български вариант всъщност е толкова забавен, колкото никой не може да си представи. Овековечихме се върху една талашитена беседка: "ФЖМК 2008 - July Morning". Бирата се изпи още по пътя, едно шише с вино падна в боя с паветата на Руски паметник, но бързо беше заменено от нов войник и строя беше пълен.

До тук добре! Мислите си, че сме се отказали да търсим, дори след като 4-ри пъти си объркахме пътя по горичките. Ще ви разочаровам - не сме. И като стигнахме имаше викове и тананикане на победния марш. После победихме аварията и факта, че няма вода, като използвахме всички налични мокри кърпички, за да се "хигиенизираме".

Идилията на 1 курс журналистика, се рамкираше в правенето на салата, опитите да се изпече добре пилешкото месо и да не останат полусурови картофите. Таз битка взе много жертви, както от наша страна, така и от страна на местоо и дървата. И като вземе да огладнява човек става доста изобретателно животно. Бучи мръвки на клечка, облизва се и обикаля около огъня готов да бръкне с голи ръце и да си вземе това, което му се полага. Образно казано ;) Иначе всичко вървеше добре - пиенето, пеенето, наргилето до към някое си време.

За малко да порпспим морнинга, но се оказа че слънцето не е на наша страна и не пожелае да изгрее. Затова ние се върнахме да си доспим, поне бяхме помирисали джулая, ако не го бяхме видели. По -добре July пладне, отколкото нищо.

Не объркахме пътя надолу, не закъсняхме... илии поне така си мислехме. Маршрутката по поръчка после си ни го върна, все едно караше зарзавата от вчера по пътя надолу. Е, както и да е. слагам няколко доказателства, че всъщност всичко е много готино, когато си с правилните хора.

До следващата хижа и следващият ни Джулай!

...не...не съм!

...не... не съм виновна! Не съм, по дяволите! Не съм, наистина.

Не съм те оставила там, където ще си сам, ще се луташ в самотата на мислите си.

Не съм викала тъъгата за твоя спътница, не съм молила болката да се люби с теб.

Не аз сложих недоверието до теб, не аз притиснах ръката му в твоята.

Не съм те венчала за празнотата и кухотата на ежедневието.

Не съм поставяла стени пред теб, с желанието да ми покажеш, че можеш да ги прескочиш.

Не съм те молила да строиш пясъчни замъци, които после да разруша с едно докосване.

Не, не съм аз, която раздува сапунения мехур на мечтите и после с най-нагло и по детски, с усмивка, го пука.

Не съм аз тази, която не цени времето и върти стрелките на часовника, в която си посока иска.

Не, не, аз исках нещо, а всъщност не исках нищо.

Не търсих, защото не исках даоткривам.

Не съм аз тази, която най-безгрижно тръгна от старта и после безцеремонно написа "Финал".

Не съм телефонната слушалка, която можеш да затвориш, когато поискаш.

Не съм думите, които можеш да изречеш и да забравиш.

Не съм скуката, която се опитва да обладае душата ти.

Не съм животът ти, не съм частта от теб, онази, по-добрата.

Не, не съм, не съм виновна!

Не съм детето, не съм свещта, на която ще разчиташ в тъмнината на нощта.

Не, не съм!

Аз угаснах преди да се запаля...

И затова, не съм виновна!

p.s. (Хриси и Цвети)

Котката със счупения гръбнак

Събудих се с болка в себе си. Болка, която пронизваше сърцето ми, обхващаше белите ми дробове, притискаше стомаха ми и се готвеше да ме погълне - отвътре навън.

Чудя се защо се събудих с нея, нямаше от какво да ме боли. Не съм сред лоши хора, закриляна съм от стените на моя замък, подкрепяна от краля и кралицата в него, обичана, обгрижвана. Продължавам да се срещам с приказните герои на моите спомени и сънища, мечти и реалности. И времето е от любимото ми - вали дъжд, небето е сиво, зелените листа на дърветата се открояват много, много ярко на сумрачния фон. Водата тече по улицата - стихийна могъща, завлича след себе си всичко, до което се докосне. Не съм сама дори в страховете си вечер, не гледам на живота с черни очи. Знам, че има нещо хубаво там някъде, където и да е това там.

Танцувах със сърцето и душата си предишната вечер, а тялото ми само следваше движенията на душата ми. Но моето тяло е много добър партньор за танци, тромав на външен вид, недодялан в движенията си, но все пак верен на ритъма, на страстта. Само то знае, че душата ми е тъжна, само то може да я скрие от чужди погледи. Само то може да крепи това, което е останало вътре в мен.

Да, с времето аз станах една празна опаковка, без съдържание, без особен вкус и мирис. Хората обаче все още си мислят, че в тая здрава кутия все още има нещо красиво, здраво и силно. Истината е, че вътре им нещо, но то е толкова самотно и притеснено, че е загубило облика си. То е голо, плачещо, страхува се, като животинче в капан, което се чувства безпомощно и търси подкрепата от майка си. Кожата на това нещо е посивяла, косата му е окапала, очите му са подути и воднисти, ръцете му треперят, лицето му е пропито с много дълбоки бръчки, като че са дълбани с длето. Тялото му е хилаво, неустойчиво, изкривено от странна поза, в която седи. Крайниците му са толкова несъвършени и несъразмерни. И това нещо седи в мрака с оголени зъби и изцъклени очи, безсилно е да се бори с каквото и да било, но намира последни сили в себе си да се хвърли върху този, който се усмели да наруши тишината и болката му. Или може би да чуе риданията му... Лишено е от вяра, от надежда, от желание за живот, но не и от гордост и от злоба.

Странно, нали? Никой не очаква да открие точно това нещо, когато вникне в мен. Но, уви! Толкова много хора са отваряли "хубавата" кутия и са вземали каквото им е харесало, че за мен наистина не остана нищо. Затова и съществото в мен живее от гордост и злоба. Зашото просто не може да си позволи да умре, защото вече няма какво да му вземат. Затова живее, за да докаже, че и жалките неща имат своето място на този свят, пък било то и в ъгъла на някоя празна кутия.

И като затворим кутията, тялото ми ще продължи да танцува, но вече без душата ми. Защото някой успя да ми вземе всичко - дори гордостта... Знам, че тялтоо се захранва от злобата, става по - жилаво, по - нехармонично. Дори и да изглежда демонично, то ни служи до сетен дъх, докато може. А душата - тя толкова често умира и се ражда, че дори да я загубя едва ли ще забележа, няма да ми направи никакво впечатление. Или не ми прави впечатление именно, защото вече съм я загубила?!

Грубите, ритмични звуци донесоха само умора на тялото ми. Писна му да танцува и си легна. Спа, без да се напряга излишно, не сънува нещо необичайно, просто се носеше във вихъра на завивките. Но когато се събуди, о, да, тогава разбра, че душата ми се е върнала. Аз го разбрах, усетих го, усещах и онази куха болка, без да знам от къде идва. В главата ми нямаше нищо, или поне така си помислих за миг, когато там внезапно нахлу нещо. Образ, време, музика...тишина. Знаех си, че нещастното същество се опитва да ми каже нещо, но по дяволите, на мен вече не ми се слуша. Искам да си изплача ужасната кървава болка, да се махне проклетият камък от врата ми, да ме остави на мира самотата. Защото аз не съм сама и никога не съм била, но съм самотна.

Писъците на душата ми отекват в съзнанието ми, удрят се в стените на черепа ми и се връщат към епицентъра. Като в адски кръг. От тази болка се чувствам като котка със счупен гръбнак, която някой е пуснал от последния етаж, но преди това й е завързал краката, за да е ссигурен, че адската твар няма да оцелее. Но тя оцеля! Зашото има девет живота, защото ще си изживее деветте шибани живота до край! Може да умира от болка, но гордостта и образът на псевдоубиеца й винаги ще са живи. И затова котката със счупения гръбнак оживя. За да си признае, че я боли, защото е загубила по недостоен начин, с вързани лапи, била е безпомощна да се защити. Чувства се унизена, ядосана, иска и се да крещи с все сила, но уви!, гордостта й не позволява.

Тогава нейният гръбнак и моето сърце станаха едно. Някой взе силата от тях, изстиска я и ни остави само проклетата болка, с която ще се будим всяка Божа сутрин, до края на деветте си шибани живота.