Котката със счупения гръбнак

Събудих се с болка в себе си. Болка, която пронизваше сърцето ми, обхващаше белите ми дробове, притискаше стомаха ми и се готвеше да ме погълне - отвътре навън.

Чудя се защо се събудих с нея, нямаше от какво да ме боли. Не съм сред лоши хора, закриляна съм от стените на моя замък, подкрепяна от краля и кралицата в него, обичана, обгрижвана. Продължавам да се срещам с приказните герои на моите спомени и сънища, мечти и реалности. И времето е от любимото ми - вали дъжд, небето е сиво, зелените листа на дърветата се открояват много, много ярко на сумрачния фон. Водата тече по улицата - стихийна могъща, завлича след себе си всичко, до което се докосне. Не съм сама дори в страховете си вечер, не гледам на живота с черни очи. Знам, че има нещо хубаво там някъде, където и да е това там.

Танцувах със сърцето и душата си предишната вечер, а тялото ми само следваше движенията на душата ми. Но моето тяло е много добър партньор за танци, тромав на външен вид, недодялан в движенията си, но все пак верен на ритъма, на страстта. Само то знае, че душата ми е тъжна, само то може да я скрие от чужди погледи. Само то може да крепи това, което е останало вътре в мен.

Да, с времето аз станах една празна опаковка, без съдържание, без особен вкус и мирис. Хората обаче все още си мислят, че в тая здрава кутия все още има нещо красиво, здраво и силно. Истината е, че вътре им нещо, но то е толкова самотно и притеснено, че е загубило облика си. То е голо, плачещо, страхува се, като животинче в капан, което се чувства безпомощно и търси подкрепата от майка си. Кожата на това нещо е посивяла, косата му е окапала, очите му са подути и воднисти, ръцете му треперят, лицето му е пропито с много дълбоки бръчки, като че са дълбани с длето. Тялото му е хилаво, неустойчиво, изкривено от странна поза, в която седи. Крайниците му са толкова несъвършени и несъразмерни. И това нещо седи в мрака с оголени зъби и изцъклени очи, безсилно е да се бори с каквото и да било, но намира последни сили в себе си да се хвърли върху този, който се усмели да наруши тишината и болката му. Или може би да чуе риданията му... Лишено е от вяра, от надежда, от желание за живот, но не и от гордост и от злоба.

Странно, нали? Никой не очаква да открие точно това нещо, когато вникне в мен. Но, уви! Толкова много хора са отваряли "хубавата" кутия и са вземали каквото им е харесало, че за мен наистина не остана нищо. Затова и съществото в мен живее от гордост и злоба. Зашото просто не може да си позволи да умре, защото вече няма какво да му вземат. Затова живее, за да докаже, че и жалките неща имат своето място на този свят, пък било то и в ъгъла на някоя празна кутия.

И като затворим кутията, тялото ми ще продължи да танцува, но вече без душата ми. Защото някой успя да ми вземе всичко - дори гордостта... Знам, че тялтоо се захранва от злобата, става по - жилаво, по - нехармонично. Дори и да изглежда демонично, то ни служи до сетен дъх, докато може. А душата - тя толкова често умира и се ражда, че дори да я загубя едва ли ще забележа, няма да ми направи никакво впечатление. Или не ми прави впечатление именно, защото вече съм я загубила?!

Грубите, ритмични звуци донесоха само умора на тялото ми. Писна му да танцува и си легна. Спа, без да се напряга излишно, не сънува нещо необичайно, просто се носеше във вихъра на завивките. Но когато се събуди, о, да, тогава разбра, че душата ми се е върнала. Аз го разбрах, усетих го, усещах и онази куха болка, без да знам от къде идва. В главата ми нямаше нищо, или поне така си помислих за миг, когато там внезапно нахлу нещо. Образ, време, музика...тишина. Знаех си, че нещастното същество се опитва да ми каже нещо, но по дяволите, на мен вече не ми се слуша. Искам да си изплача ужасната кървава болка, да се махне проклетият камък от врата ми, да ме остави на мира самотата. Защото аз не съм сама и никога не съм била, но съм самотна.

Писъците на душата ми отекват в съзнанието ми, удрят се в стените на черепа ми и се връщат към епицентъра. Като в адски кръг. От тази болка се чувствам като котка със счупен гръбнак, която някой е пуснал от последния етаж, но преди това й е завързал краката, за да е ссигурен, че адската твар няма да оцелее. Но тя оцеля! Зашото има девет живота, защото ще си изживее деветте шибани живота до край! Може да умира от болка, но гордостта и образът на псевдоубиеца й винаги ще са живи. И затова котката със счупения гръбнак оживя. За да си признае, че я боли, защото е загубила по недостоен начин, с вързани лапи, била е безпомощна да се защити. Чувства се унизена, ядосана, иска и се да крещи с все сила, но уви!, гордостта й не позволява.

Тогава нейният гръбнак и моето сърце станаха едно. Някой взе силата от тях, изстиска я и ни остави само проклетата болка, с която ще се будим всяка Божа сутрин, до края на деветте си шибани живота.