Заради един инат

Понякога хората се страхуват и то от най-различни неща, като започнеш от най-малките и ежедневните и стигнеш до най-невероятни глупости. Но всяка фобия, може би е от части оправдана, от части истинска, от части нестандартна и тя прави човека уникат. Истината е, че най-кофти е когато те е страх от самия теб, от това, което си, което искаш или можеш да бъдеш, но не си позволяваш. Не от друго, а от инат. От факта, че не можеш да пречупиш себе си, да прекрачиш границата на мисълта, да престъпиш принципите си. Всеки човек изпитва малко гордост, малко вина, държи в себе си ключа за самочувствието си, но един ден от многото мисъл губи себе си. Оказва се на финалната права сам, защото е забравил да забави ход, да се огледа и да изчака поне още един човек. Когато останеш сам няма с кого да се състезаваш, нямаш конкуренция, ти си върхът, но всъщност върхът е толкова далеч от теб, че ти просто не можеш да го съзреш. А се страхуваше да не си последен... Историята на догарящата цигара, която гасне сама и се задушава в собствения си дим, и гори в собствената си жар, защото не иска да бъде използвана, не иска да я докоснат, макар да знае, че това трябва да се случи един ден. Така е и с хората, повечето знаят, че нещото трябва да се случи, и просто чакат да се случи, вярват, че може да стане. Но има и такива, които се съпротивляват въпреки всичко. Борят се докрай, докато паднат в капана на собствения си инат, на твърдоглавието си. Това е по-страшно отколкото изглежда, защото тогава вече човек наистина е сам, няма кой да го измъкне от собствените му гадости и да го върне в реалността. Подадената ръка за помощ може да бъде достигната в момента на падането, на подхлъзването, че дори и на ръба да си. Но зависи колко ще дълго ще се бориш с гордостта си, колко дълго ще си казваш, че можеш сам. Е , съжалявам, не винаги човек може сам. Човек не се ражда сам, за да живее сам, ражда се сам, за да се приобщи към другите. За да стане част от тях, да се научи да обича. Скоро четох някъде, че на света винаги има един човек, който би дал всичко за теб, без дори да го осъзнава, какво остава за теб самия. Хубаво е да има кой да те обича, да се чувстваш желан, да си нужен, да си търсен и намерен. Тогава сблъсъкът на чувствата е толкова мълниеносен, че забравяш всичко и всички, не ти пука какво ще стане утре, в други ден, не помниш вчера, защото искаш да живееш днес, да си точно там в този момент и да го запазиш завинаги. Бъдещето е нещо, което градиш, винаги ще имаш, независимо хубаво или лошо. Миналото е част от самите нас, от характерите ни, от сърцата ни. То ни е изградило. Но понякога трябва да живееш за днес, за настоящето. Да искаш, значи да можеш. Да казваш "Не мога!", значи, че просто не искаш, значи да се предадеш преди да си опитал. Ако всеки се отказваше още преди старта, никой нямаше да е успял сега. Аз ще тръгна по пътя си, ако наистина всички се разделим, то ще се старая моята пътечка да върви успоредно на тази на приятелите ми. А ако има друго нещо, ще се постарая да влизам от моята пътечка в неговата, да преплитам кръстопътищата, да чакам. Готова съм на всичко, парченцата лед ги няма, разбити са, разрушени. Най-важното е, че ми показах път.. към неизвестното, към днес, към утре, към всичко, което поискам, когато поискам. Аз мисля за бъдешето, да, знам какво искам, и да, знам какво виждам там... Само че ще си гледам сама както винаги, поне ми е по-лесно да се разбирам със себе си. Инат ли.. пуш пауза!