Объркваш ми мислите...

Защо точно сега, когато имам нужда от най-много спокойствие и съсредоточение се появяваш ти. Толкова голяма каша стана в главата ми, че ми иде да хвана пътя и да се махна за малко. Да си събера мозъка... някъде.. където и да е. Объркване до мозъка на костите, а не знам какво ще се случи, ако те видя... И ми се иска света да е на обратно и да не се случват такива неща, или ми се иска да се случват, но не си го признавам... Спри да ровиш в главата ми. Даже не знам какво мислиш ти, а пък си тровя и без това отровените клетки. Боли ме всичко, което може да ме боли, защото пак съм на кръстопът и пак нямам решение. Не ми е любимо да съм слаба и беззащитна, не харесвам да съм стъклена, а така се получи, че дори не мога да помогна на себе си. Дали, ако викна за помощ ще се отзове някой?! Едва ли няма кой.. проблема пак си е мой и пак аз трябва да си го реша. А самотниците са никой на този свят... Връщам се към мозъчния си барламбоч.... I think something has broken in me !