Благодаря на Водката

Правя го така, за да ми е по-лесно. Не искам питието в чашата ми да свърши изведнъж, както няма да свърши проклетата болка. Чуден момент на уединение, на вглъбеност, на задълбочаване и себепорицание. Поредна глътка... Мислиш ли, че ми е лесно да го крия?! Мислиш ли, че е лесно да не си себе си, за да не си наранен?! Преди да тръгна исках най-накрая да съм взела правилното решение, да не сгреша в избора си. Раздирах се между сърцето и разума си. И накрая установих, че за теб верни решения няма, че си неразрешим случай, че си бъдеще, минало, всекидневие, но едно не си - настояще. Боже, как ме боли. Казвала ли съм ти го? Или съм пропуснала? Толкова съм сама, отхвърлена, и все пак не мога да заплача. Не е честно! Не е честно да съм там, а никога да не съм съществувала за теб. Какви спомени, благодаря ти за тях. За благородството, за човечността, за злобата и усилието да не ме мразиш, което не се увенча с успех. Красота, само в болката я има, а какво по-красиво от страдаща душа, раздирана в кървящи рани и болка подсилвана от солта в тях. Сили не ми останаха да се боря. Като знам, че не си струва, а те обичам, благодаря на водката....