Чорбата в главата ми

Всъщност се дразня, но не се страхувам. Чувствам се неудобно, но не и нестабилно. И определно се отегчавам към края. Иска ми с е да щракна с пръсти и да стане чудо, ама не ми се изменя гледаната точка за това. Ще ми се да си запазя другарчетата от тук, а те дали ме искат е спорен въпрос. Мисля, че всичко се гради в комуникацията, като монолога на Хамлет, който всъщност е диалог с другот му аз. Топло ми е, а чорбата в главата ми се сгъстява все повече, но дори и да изляза няма да е по-различно. Въздухът пак не ми стига. а вее ветрец, това поне ме успокоява. И времето изведнъж набира скорост и после рязко спира, все едно се сблъсква с невидима стена. Не ми се иска да злоупотребявам с него, но ми се иска да пренавия часовника и да се върна по-бързо в къщи. Да ги видя ония трите, искам и да не завършвам. Всеки казва, че студентският живот бил най-хубав, стига да има с кой да го споделиш. Защото чувството, че си изолиран е много кофти. Последни 15-20 минути, определно ми тежи, а пък не ми се плаче. Разни хора, разни идеали! Тук е фул с нови лица, с различни цветове и идеали. Но пък повечето споделят моите възгледи, на едно мнение сме относно много неща, нищо, че не го изразяваме много гласно! Чудя се дали да се надъхвам за тия изпити или не?! За енти път ми е трудно да преценя... Пък уж не ми се случваше често. Омотах се в собствените си мисли - чух някакъв запис от телефон, някоя от мацките си закопча ципа на чантата, затвориха си тетрадките, една химикалка изщрака, вентилатор, уф-ф-ф-ф...

P.S. Това нещо ме налегна в един от дните когато бях на курс. И макар тук да съм написла някои доста объркани неща едно знам със сигурност... Искам да следвам там... Мястото е страхотно, хората са супер, а преподавателите са професионалисти.