Звездите ми го говорят

Това е един специален пост, който посвещавам на главните герои в сценария от морето. Нищо, че съм последна с хвалбите, момчета, още има какво да се каже. Малко изчаках, за да не кажете после от първия път всичко знае ;) Ако се сещате, ама вие се сещате. ХАХАХХаххаХАХ По ред на номерата или по реда, в които се бяхте наредили като се запознавахме.
Владиииииии. Вечното коминче, което точно като мен предпочита руската салата пред снежанката. Оня със 7 месечната депресия, вечно хилещ се въпреки всичко. Прическа бодър косъм, лично се познава с Митрелето, който и да е тоя :D Не млъква, освен като не го "помоля". Ако можеше да бъде сериозен.... не би бил сериозен. "После хората в компютърния клуб най-много обичам Влади!" Get it?! :P <3

Uno momentooo por favor.... Ричи. Суетата си има ново лице, ама като и драснеш клечката много бързо се пали. Черни очи, през които, можеш да видиш стига да искаш. Даде ми няколко обещания, да видим колко от тях ще изпълни ;) И ще отидем за риба, защото хобито си е хоби, но неговото е МАНИЯ {}

Това е момчето на крайностите, момчето на моментите. Супер амбицията, който обаче първо трябва да бъде побутнат, за да тръгне. В него си има нещо кралско, нещо по-особено. Силата на доброто побеждава, ако вярваш. И знам, че цениш честността, но едно знам още по-добре, че си единственияt човек, който ми влияе толкова разнежващо. SmilE JorJi SmilE (hug) {}

За един неразделен клас....

Всеки оставя нещо в историята, ние оставаме с неподправените си същности, с мечтите си.
Имахме си човекът, който може всичко и без бой не се дава – Атанас; интелигентният Дон Жуан – Венцислав; моделката с най-дълги крака и най-голямо сърце – Вероника; вечната бунтарка и вярна приятелка – Веселка; къдрокосата Мис „Каприз” – Виктория; голямото момче с детска душа – Владислав; амбициозната писателка и журналистка – Десислава; най-младата и сладка леля – Диана; „богът на математиката” – Иво; момичето, Мис „Грация”, без нито един кусур – Инна; невероянто забавната в логиката си – Ирина; момичето с отлични способности по математика и физика – Кристина; лъчезарната романтичка пълна с комплименти – Лили; купонджията с далаверите – Любомир; сладкодумната златна рибка – Марина; доброта, красота и ум събрани в едно – Мария; тихата и потайна – Нели; слънчевото момиче с девиз: „Напред и нагоре” – Петя: най-добрата и модерна компания за кафе – Поля; момичето, с много способности и една единствена мечта - да стане полицай – Силвия; момичето със златна душа и мистични зелени очи – Таня; розовата оригинална блондинка – Теодора; човекът, който винаги отива на училище, но никога не влиза в него – Христо; и най-малката, но съвсем истинска фея – Цветелина.
Едно малко общество пълно със страностти и огромни амбиции, но достатъчно мотивирано, за да постигне целите си.

Бал на МоренцеЕееее

Какво да ви кажа за морето, за вълничките, за застроените площадки, билярда, пиенето, басейна, постоянно гадното време, комшиите, за супермаркета с готвено и за всички забавни неща, които преживяхме. Има ли смисъл да се опитвам да говоря като си има достатъчно красноречиви снимки....

А не мога

Аз управлявам там, където границата между хаоса и мира се изпарява. Държа юздите на вярата и недоверието. Дресирала съм щастието и болката. Обладала съм истината и лъжата. Доверието ми е роб, а силата ми е в тъмното, в неизчерпаемия мрак, в силата на злото, в силата на неземното, адското, в отвъдното. Не ми трябва никой и нищо, и няма да го бъде, наслада ще има само с кръв, а победата ще дойде след смъртта. Толкова много неща ме натъжават, но не искам да им позволя да се загнездят в мен. Защото не искам да чувствам, а да мисля, не искам да страдам, а да плача. Искам да съм далече.

Благодаря на Водката

Правя го така, за да ми е по-лесно. Не искам питието в чашата ми да свърши изведнъж, както няма да свърши проклетата болка. Чуден момент на уединение, на вглъбеност, на задълбочаване и себепорицание. Поредна глътка... Мислиш ли, че ми е лесно да го крия?! Мислиш ли, че е лесно да не си себе си, за да не си наранен?! Преди да тръгна исках най-накрая да съм взела правилното решение, да не сгреша в избора си. Раздирах се между сърцето и разума си. И накрая установих, че за теб верни решения няма, че си неразрешим случай, че си бъдеще, минало, всекидневие, но едно не си - настояще. Боже, как ме боли. Казвала ли съм ти го? Или съм пропуснала? Толкова съм сама, отхвърлена, и все пак не мога да заплача. Не е честно! Не е честно да съм там, а никога да не съм съществувала за теб. Какви спомени, благодаря ти за тях. За благородството, за човечността, за злобата и усилието да не ме мразиш, което не се увенча с успех. Красота, само в болката я има, а какво по-красиво от страдаща душа, раздирана в кървящи рани и болка подсилвана от солта в тях. Сили не ми останаха да се боря. Като знам, че не си струва, а те обичам, благодаря на водката....

Да си на 19 не значи, че си различен

Разликата днес е, че не е вчера. за пръв път се чувствам толкова тъжна на рождения си ден. Може би е от факта, че завършвам и се разделям с хората, с които делях всичко 5 години. Може би е от факта, че не започнах деня си както трябва или факта, че просто 19 не е по - различно от 18 или от 6. Пък и емоцията я няма, не е като преди, когато знаех, 4е ми предстои шумно прати с много хора и подаръци. Сега отивам на по-хубаво място, пак ще има купон, пак ще има подаръци, дори ще е по-весело от всякога, но... Не е същото. Дали пък не помъдрях още малко. Плаках снощи, когато ми честитиха рд-то толкова много скъпи за мен хора, и както казах на Лили ще си сваля песента "Побелях и остарявам". Наздраве от мен. На въпроса как се чувствам.. като всеки друг ден...

Чорбата в главата ми

Всъщност се дразня, но не се страхувам. Чувствам се неудобно, но не и нестабилно. И определно се отегчавам към края. Иска ми с е да щракна с пръсти и да стане чудо, ама не ми се изменя гледаната точка за това. Ще ми се да си запазя другарчетата от тук, а те дали ме искат е спорен въпрос. Мисля, че всичко се гради в комуникацията, като монолога на Хамлет, който всъщност е диалог с другот му аз. Топло ми е, а чорбата в главата ми се сгъстява все повече, но дори и да изляза няма да е по-различно. Въздухът пак не ми стига. а вее ветрец, това поне ме успокоява. И времето изведнъж набира скорост и после рязко спира, все едно се сблъсква с невидима стена. Не ми се иска да злоупотребявам с него, но ми се иска да пренавия часовника и да се върна по-бързо в къщи. Да ги видя ония трите, искам и да не завършвам. Всеки казва, че студентският живот бил най-хубав, стига да има с кой да го споделиш. Защото чувството, че си изолиран е много кофти. Последни 15-20 минути, определно ми тежи, а пък не ми се плаче. Разни хора, разни идеали! Тук е фул с нови лица, с различни цветове и идеали. Но пък повечето споделят моите възгледи, на едно мнение сме относно много неща, нищо, че не го изразяваме много гласно! Чудя се дали да се надъхвам за тия изпити или не?! За енти път ми е трудно да преценя... Пък уж не ми се случваше често. Омотах се в собствените си мисли - чух някакъв запис от телефон, някоя от мацките си закопча ципа на чантата, затвориха си тетрадките, една химикалка изщрака, вентилатор, уф-ф-ф-ф...

P.S. Това нещо ме налегна в един от дните когато бях на курс. И макар тук да съм написла някои доста объркани неща едно знам със сигурност... Искам да следвам там... Мястото е страхотно, хората са супер, а преподавателите са професионалисти.

What`s a Subject?

Can I live with a subject that is no more than a suggestion and can`t be brought no further than someone`s own view?