Еуфория в носталгията

Интересно е когато човек започне да се усмихва за най-незначителни неща. Да се усмихва на слънцето, на листата, на птичките, на намръщените хора, на болкука по улицата, дори на витрините, в които се оглежда. Изпада в една странна еуфория, супер щастлив е, но изведнъж... всичко започва да се променя, цветовете потъмняват и изведнъж хубавия ден, става дъждовен, слънцето се скрива зад облаците, като че причаква някого. Птичките не пеят, а крещят, листата не шумолят, а стържат по тъпанчетата. Тревата не е мека, а камениста. Но този лунен пейзаж не променя нещата. Сърцето на човек е все толкова обладано от красотата. Защотото очите може и да виждат, но понякога сърцето не различава. Не слага границата между доброто и злото, между истината и лъжата, не се взира в цветовете, само защото иска поне за секунда да е щастливо. И то успява да подмине знаците на живота, успява да намери пътечка в трънака, да остави следи, дори и кървави, за да го запомнят. Прави пътуването си незабравимо, каля се, мърси се, мокри се. В един момент не може да различи сълзите от дъжда, важно е само, че ги усеща. Вече не става дума за сърцето, за душата, за очите, а за човека като пълнокръвно същество. За онова същото живо създание, което намира утеха в смеха, злоба в плача, мрак в слънцето и светлина в пещарата. Затворен в една сива обвивка, макар и студена и прозрачна, за него тя е най-горещото нещо, за него тя е най-сигурното, за него тя е света. Дори да се опитва да се освободи, дори да се замисля, нещо го спира, кара го да се върне да опита пак. Но най-важното човек не спира да се усмихва, дори когато вижда болката си. Еуфорията е като шампанското, нокога не знаеш кога ще гръмне и тапата ще излети, никога не си наясно дали ще те залее или ще минеш между капките. Просто усещаш аромата й, вкусваш я и забравяш за другото. И си щастлив, и си тъжен.

Днес имах две много силни желания - да изпия чаша бяло вино и да те целуна. Виното вече е факт, целувката... тя ще те чака...