Последната ми ваканция, но без вас....

Адски ми е тежко, а трябваше да се радвам. Не мога. Не ми е спокойно... Една седмица без вас, а толкова ми се искаше в оставащите месец и нещо да не се разделяме. Вие сте хората, без които не мога да живея.. Не мога!

A true friend stabs you in the front!<3

I love you... I hate you...I can't live without you... I breathe you... I taste you... I can't live without you...I just can't take anymore...

Just one love, just one life.

Just once chance to believe in my..

Prison Break Anthem

10 начина да накараш Майкъл Скофийлд да се разплаче

Всеки верен фен на сериала "Бягство от затвора" знае, че Майкъл е изключително издръжлив на болка, но нима няма нещо, което може да го разплaче?! Давам ви 10 вариaнтa, които си намерих по форумите тези дни. :)))

1. Да убием Сара!
2. Да види как Сара се целува с някой друг.

3. Сара е лезбийка.

4. Да го погъделичкаме по ходилата - винаги помага, и може да го разплаче от смях ;)

5. Да убием брат му.

6. Да измъчваме Сара пред пъстрите му очи. ;)

7. Да измъчваме Линкълн пред очите му!

8. Да го убием...

9. Да се окаже, че Линкълн наистина е виновен!

10. Да го накараме да преброй до 10 на пръстите на краката си :D

П.С. : Според мен, тоя човек е толкова хладнокръвен, че едва ли нещо е в състояние да му придаде привидно болезнено изражение. Но все пак.

П.П.С.: Представете си лицето му, когато го помолите: "Майк преброй си пръстите на краката." *усмихва се злобно* "1,2,3,4,5,6,7...." *усмивката му пада* "Сигурен съм, че имах, но къде може да са отишли? Но определенооо си спомням, че имах... *навежда глава* - А аз вече се спуквам от смях. :DD

Емоции от днес :))

<= Това нещо ми го подари (нарисува) един много мил човек... нещо подобно ми беше обещано още преди време, но какво пук... нали си се сетила {{{{}}}}

Life is one half over, the rest is up to you!

(by Lily of The Valley)

Шепнещият в тишината

Tам където е мрак..
там където демони пируват пак..
там където дяволът никому не е враг..
там където хиляди души крещят от болка...
там... във вечно горящият ад...

Tам седи същество
наречено от моя позната -
Шепнещият в тишината...

И очите му бели
показващи цвета на тази душа,
и с кожа сребриста,
сияеща вместо луна..

Там седи той,
там е неговият вечен покой..
ни демон,ни дявол го закача...
нито унищожава светлината му мрака..

Тъй силен..
толкова свят..
дали не е войн от нашият свят!?

Дали не е носил доспехи свещени,
всяка брънка от които е от смелост направена,
чиято броня, озарена от светлината,
няма равна, тук, на земята...

Дали не се е бил с меч от омраза,
с меч изпълнен с болка,
с гневни думи ,хули и обиди...
меч облян от кръв...
меч кован за герой такъв?

Там седи той..
в пъкъла адски...
вдъхва надежда за загубени някога ласки..
вдъхва надежда за любов погубена...
вдъхва надежда и за свобода изгубена..

И прониза ме с очите си бели,
изправя се.. о богове! да го бяхте видели... .
..с плащ от мъгла, със сърце изпълнено с тъга..
..с очите си празни...

Това там е той...
Шепнещият в тишината...

(By l3stat) Thanks again {}

Още за милионите "пирати"

Ето още един сайт с отзиви... "пирати"

За пиратството и личното пространство

Много се изговори тези дни, че ще се затворят сайтовеte с торенти и всякакви такива неща. Искам да изразя моята съпричастност към случващото се, защото като клиент на тези сайтове, смятам, че по този начин се нарушава моето право на свобода и лично пространство. Давам ви линк към нещо, което с няколко просто примера показва, чий съндък точно крадат пиратите.... тук

Lifehouse - You and Me

Za edin chovek, koito shte q nauchi specialno zaradi men... {{{}}}

Еуфория в носталгията

Интересно е когато човек започне да се усмихва за най-незначителни неща. Да се усмихва на слънцето, на листата, на птичките, на намръщените хора, на болкука по улицата, дори на витрините, в които се оглежда. Изпада в една странна еуфория, супер щастлив е, но изведнъж... всичко започва да се променя, цветовете потъмняват и изведнъж хубавия ден, става дъждовен, слънцето се скрива зад облаците, като че причаква някого. Птичките не пеят, а крещят, листата не шумолят, а стържат по тъпанчетата. Тревата не е мека, а камениста. Но този лунен пейзаж не променя нещата. Сърцето на човек е все толкова обладано от красотата. Защотото очите може и да виждат, но понякога сърцето не различава. Не слага границата между доброто и злото, между истината и лъжата, не се взира в цветовете, само защото иска поне за секунда да е щастливо. И то успява да подмине знаците на живота, успява да намери пътечка в трънака, да остави следи, дори и кървави, за да го запомнят. Прави пътуването си незабравимо, каля се, мърси се, мокри се. В един момент не може да различи сълзите от дъжда, важно е само, че ги усеща. Вече не става дума за сърцето, за душата, за очите, а за човека като пълнокръвно същество. За онова същото живо създание, което намира утеха в смеха, злоба в плача, мрак в слънцето и светлина в пещарата. Затворен в една сива обвивка, макар и студена и прозрачна, за него тя е най-горещото нещо, за него тя е най-сигурното, за него тя е света. Дори да се опитва да се освободи, дори да се замисля, нещо го спира, кара го да се върне да опита пак. Но най-важното човек не спира да се усмихва, дори когато вижда болката си. Еуфорията е като шампанското, нокога не знаеш кога ще гръмне и тапата ще излети, никога не си наясно дали ще те залее или ще минеш между капките. Просто усещаш аромата й, вкусваш я и забравяш за другото. И си щастлив, и си тъжен.

Днес имах две много силни желания - да изпия чаша бяло вино и да те целуна. Виното вече е факт, целувката... тя ще те чака...

С 5 напред :)

Пффф.. днеска ходих на тавана да ровя за едно списание, в което е бъдещата ми рокля за бала. Но понеже не го открих си скъъсах нервите и няколко, нищо неподозиращи, издания на вестник "Стандарт". Както и да е! Само се чудя защо преди 5 години не се вдъхновявах толкова от всичко това. Май беше доста далечно, роклите, нервите, нетърпението, страха, идеите, ученето, изпити.... Къде попаднах? В кой ад? И ми се иска да съм малка и да не се занимавам с всичко това, но определно връщане назад няма. И боли. И ми е хубаво, защото за 5 години ми се случи толкова много. Бях в Рая, пратиха ме в Чистилището, седях в Ада и чаках да дойде моя ред да се върна на земята. Толкова пясък изтече през пръстите ми. Искам дървени пици, тъпи тийн комедии, много бира+водка. Искам и паста за съби в замяна на един мазен кючек. Искам и торта по пода, и липсващ сутиен, и ревливи истории, искам и тайни погледи, похабени надежди. Искам вчера, не искам утре! Проклета рокля! Как ме кара да се ровя по кутиите със спомени. Счупено легло, огъната прожина, стени в бира, баня в ликьор. Бягство от затвора.. не, не става дума за сериала, а за това,че наричахме училището затвор през всичкото това време. И все бягахме от него и все се криехме. А сега не искам да си оставам в къщи. Искам да съм там, последни мигове, в които има толкова щастие и щипка тъга. Имам чувството, че сега агонизирам.. малее, и ако не я открия тая рокля. Няма Я! Оххх, Thanks за вдъхновението, Слънце {} Be kissable и големи сметки в Avon и Oriflame. :)))))))