All al0n3 & l0n3lY

Аз си седя сама... фактът, че и те са сами, не!, по-скоро самотни, ме изгаря и ме боли двойно повече. Казах го точно преди 8 дни: "Никога не сме се делили. Сега вече ще усетим липсата си една на друга." На теб ти харесват съквартирантките, на нея пък не. Другата се оплакваше от латинския, а аз мрънкам, защото вас ви няма. Сигурно моето положение е доста за предпочитане прес вашето. Факт е, че видях и на трите ви събрания багаж... кашони, сакове, чанти, пликове. Животът ми свърши точно на три пъти. Ако е истина, че имам девет, то дано само следващите 5-6 не са толкова тежки и ужасни като тези. Каня ви да копаме ягоди, нищо, че ягоди не се копаят и, че им мина сезонът. Няма с кого да си говоря, не е същото по телефона, макар той да е единствената ни връзка сега. Не ви виждам само докато съм с отворени очи, затворя ли ги просто е неизбежно да не ви видя. Сънувам ви, плача за вас, тежко ми е. Останах ме ли сами накрая? Хората около нас са просто никои... те не са вас, няма и да бъдат. Желанието ми е да имам машина на времето или по-скоро да открия една академия на пъпа на Червен бряг. Може би градът е малък и не струва, може хората в него да са ужасни, но това е дом. Домът на човек е там, където са приятелите му. Следователно аз вече нямам дом, щом вас ви няма. Ще дойде време да се приберете и аз ще тръгна... ужасно болезнено, но непреодолима истина. Просто се надявам да издържим, да можем да стискаме зъби, да успеем да намерим мястото си... другото е само въпрос на време. Обичам ви!