Душата - онова "помещение", в което същността на човека се е сгушила, което е превърнала в свое царство и убежище. Там, зад дебели зидове, остри шипове забити в стените, купища прах и натежали от мъка завеси от паяжини, се крие Азът. И твори! Сънува възходите и паденията си, прокрадва се в чуждите дворци, обира ги, къпе се в собствения си аромат на застояло, претегля до последен грам златото на спомените си и чака. Какво чака? Какво няма? Къде се намира? Защо е сама? Защо е недоволна? Какво й липсва?
Чака... като всички нас... вдъхновението, прозрението, новото начало, новия живот. Макар да не може да се раздели със старите си навици и привички, всъщност й се повдига от тях изпитва ужас, когато ги гледа и докосва. Старае се да не й личи, да не се забелязва колко нещастна я прави всичко около нея. И всички... За нея всичко е приключило, когато всъщност е започнало. Ако е започвало въобще, а тя нямаше спомен за тези неща. Не можеше да открие правилната кутия, където беше затворила записките си. Но един ден, когато ги открие, те ще бъдат избелели, мастилото, ще се е пропило в хартията, няма да е оставило следи след себе си освен едни малки тъмносини точици. Като капки кръв покапали току що от порязания пръст на девойка върху полите й. Малко по-малко се губят в небитието.
Там се намира душата - в небитието. В ежедневието няма място, във вечността й е скучно, безвремието не я иска, защото била много шумна. Часовници в магазините извръщаха циферблати, когато я зърваха да се оглежда във витрините и бавно да изучава с поглед стрелките им. Замираха от ужас, като че тя можеше да види в механизмите им, да разчовърка колелцата, да ги накара да се движат с друг ритъм. Самата тя докосваше душите им. И те спираха, замираха, замълчаваха, застиваха.
Оставяха я сама, отново сама. В един угаснал миг, в една бездна. Оставяха я бездиханна всеки път щом се опиташе да се докосне до тях. До всички тях. Те бяха еднакви - спомени, погледи, целувки, докосвания, мигове прекарани със или без него. Преживяванията бяха такива, защото хората бяха такива. Със студени усмивки, студени лица, ръце обвити в ледени ръкавици, главите им покрити с лед, сняг се сипеше от косите им. Телата им бяха изваяни, като ледени фигури, неподготвени за срещата с първите слънчеви лъчи. Тя държеше в шепите си слънцето и така отнемаше студенината. Вземаше я за себе си, за онези прашни кутии със спомени и избелели листи с мастило. Нищо съществено, нищо необичайно.
Така тя имаше всичко и въпреки всичко - нищо. Нищо не й оставаше освен да се примири. Сблъскваше се с огледала, накъдето й да се обърнеше виждаше едно и също лице. То не се промени дори и след толкова много перипетии и случки. Остана си с абсолютно същото приветливо изражение. Нямаше дори една бръчка на челото, тръпчинките бяха все така забележими, зъбите не пожълтяха, дори не окапаха. Косите не се прошариха, дори не загубиха блясъка си. Тя беше като капсулирана сред огледала, в които се оглеждаше всяка сутрин преди да излезе и да се срещне с него. Как копнееше за тези срещи. Всеки път се притесняваше, че не изглежда добе. Всеки път се взираше все по-дълбоко в огледала, и в себе си. И не можеше да разбере защо се чувства толкова грозна. Отвращение!
А така и липсваше. Липсваше й, когато пролетта се роди с първото зелено листенце и с песента на един славей. Липсваше й, когато лятото прекарваше нежно лъчите си по млечно бялата й кожа. Липзваше й когато един ден заваля дъжд и цветните листа затанцуваха своя лудешки танц. Липзваше й, когато зимата покри всичко с белотата си. Във всичко това й липсваше нещо. Някой! Не сега! Казваше си тя. Има време, когато във всяка картина ще има по-един, когато няма да се надявам сезоните да застиват. Не сега! Сега не е моето време. Сега съм сама, безчувстена и толкова глупава. Ах, колко съм глупава... Как искам да си спомня онези записки. Да си спомня какво значат сините точки, да си спомня какво е да се стоплиш от хората. Искам обратно времето, което ми отне. Да, искам го! Не съм се надбягвала с него, то само ме избягваше. А аз исках да сме приятели. Обичах те... обичам те... не, не, всъщност те мразя. Силни думи. Аз нямам сили, аз просто се оглеждам в тях. И в теб. И ми се иска и ти да ме обикнеш - такава каквато съм. Знам колко много искаш да се променя, за да може да се промениш и ти. Или пък да си тръгнеш, защото не си доволен от промяната. Ще чакам, така и така съм затворена в теб, няма къде да отида. Ако ти някой ден се сетиш за мен отново, надникни точно там, където за последно ме остави и ще ме откриеш. Защото аз мога да чакам, но не вечно. Вечно е твърде много време!
No comments:
Post a Comment