Беше една кукла в детската градина, спомням си я много добре. Често пъти се сещам за нея, как всички искахме да я подържим за малко, да й се порадваме, да й срешим косите или да я нахраним. Грижите около нея бяха всичко, което ни свързваше. Нито възрастта, нито градината, нито малкият град бяха връзката между нас, децата в групата, беше куклата и нашето желание да я притежаваме. Всичко, което ни свързваше още в невинните ни години беше алчността.
С времето нещата не се променяха ни най-малко. Всичко, което ни свързваше не бяха проблемите на пубертета, нито дори интригите. Всичко, което ни свързваше бяха едни чинове със заварени за тях столчета – като клетка, от която няма измъкване дори в междучасието. Свързваха ни стените между, които бяхме затворени и прозорците, през които не можехме да излезе, но пускахме мислите си на свобода. Най-силно ни свързваше гневът, към учителите, към родителите, към това, че не можем да разполагаме със свободата си, така както ни се иска.
И пак нищо не се промени. На прага на прехода, не беше балът, това което ни свързваше или общото щастие. Малко от нас помнят трезво последните си ученически мигове. Най-силно ни свързваше суетата и цъкането с език. Търсене на одобрение и възхищение, постоянните проверки за паднали шноли, изтрито червило... красотата е просто суета.
Когато всеки тръгне по своя път си мисли: ”Ех, най-накрая се откъснах!”. Ала уви! не е точно така. Хората са свързани както са свързани хилядите кабели под земята – незабелязано, много от тях са се закачили в другите, втори са се оплели, а трети просто си висят безцелно. Но мрежите са свързани една с друга и кабелите образуват нови и нови връзки.
В голямата джунгла всичко, което ни свързваше не бяха университетът, нови изживяванията и запознанства, не бяха и полетите изпити. Лекциите минаваха на още по-заден план. Всичко, което ни свързваше беше похотта, онова тайно първично желание, което се е вселило във всеки от нас и ни владее със страшна сила. Да бяха само експериментите, или да кажем, че сме били подвластни на алкохола, но от младите ни тела лъхаше на похот, на животинско желание. Колко от нас обаче го осъзнаваха наистина?! Докато не завършихме и този етап от живота си и не се отправихме към едно друго измерение, в което всичко гореспоменато е вече премислено и се върши съзнателно.
Влизайки в коловоза на живота това, което ни се случваше най-често беше да започнем работа. Все пак не работим, за да живеем, а живеем, за да работим. Максимата се променя с поколенията. Там всичко, което ни свързва не е Интернет връзката в офиса, нито е фирмата, за която работим. За префърцунените делови обеди дори не може да става дума. Там винаги ни е свързвала завистта. Някой получил повишение, на друг му увеличили заплатата, трети си купил кола с премията. Това не са просто клюки, разнасящи се като зловоние от канализация, това е чистата човешка завист към този, който си е взел по-голямо парче от пая или е имал малко късмет.
И после евентуално се влюбваш. Ако си имал щастието в човек, който те обича. Ако ли не, не знам, още не ги разбирам тези неща. Но не е любовта, това което ви свързва, нито пък светлото бъдеше. Не е свързано със загриженост и сватба, нито със създаването на семейство, още по-малко е свързано с уважение и страст. Всичко, което свързва хората в любовта е една лакомия. Желание да погълнеш човека до себе си, да го имаш завинаги, да изконсумираш брака ви, да завладееш съзнанието му до толкова, че когато те няма той да изпитва истински глад за внимание. Любовта е да умираш от глад и от жажда, а когато я имаш си по-лаком от всякога.
Когато и тази тръпка отмине ти остава само старостта. В нея се крият много тайни, много преживени неща получават своя смисъл, но дори и мъдростта не е връзката тук. Не са вечерните раздумки на пейка пред блока, нито опашките пред аптеката, нито здравните книжки, бастуните и големите диоптри на очилата. Всичко, което свързва хората тогава е леността. Рядко се среща жизненост, дали от страх, че имат изхабени кости или ревматизъм, дали защото вече не са в разцвета на сили си, или просто защото започват да се отказват от живота. Тогава за предпочитане са почивката и няколкото шепи хапчета, и ленивото чакане на един неизвестен край. А това, което ще свърже всички ни е смъртта.
Хората най-често виждат, това което ги разделя – цвят на кожата, религия, националност, пол, възраст, парично състояние, ръст, тегло... толкова са много,че няма да ми стигнат знаците да ги изпиша. Ако ги нямаше тези предразсъдъци всички щяхме да сме свързани. Но от грешките ни се раждат приятелства, приключения, семейство, спомени. Приемам ги във всяка една форма, те са най-силната свръзка между хората. И се надявам на една идея повече откровеност и откритост в хората, за да могат да се сближават още по-бързо, защото другите начина за свързване вече ги има в Интернет.
