Седнах да си изяснявам нещата онзи ден. Реших да бъда честна със себе си, защото не откривам смисъл да бягам повече от истината и от това, което наистина мисля и чувствам. Да се опитваш да избягаш от себе си е като да се надяваш да задържиш вода в сито. Рано или късно всичко се изтича през пролуките.
Признавам си, че паднах, ама доста сериозно се спънах преди това. Успях да си ожуля коленете, да натъртя лактите си, имам огромна синина на рамото си. Мислех си, че там е кацнало щастието, но уви! Било се е впило в кожата ми и ме е стискало толкова силно, че чак белег ми е останал. Но най-голяма рана се е отворила на друго място. Една много стара, закърпена, зелепена с много лепенки, обвита с бинт, намазана с гипс рана. Явно нищо не може да задържи отровата, когато иска да си проправи път към сърцето ти. Просмуква се през дрехите, попива в кожата, тръгва през капилярите, следва пътя си по вените, влива се в артериите и оттам сърцето е вече нейно. Няма пречки, няма и противоотрова. Влюбиш ли се веднъж, придобиваш всички възможни форми на света. Преминаваш през всички цветове на дъгата, реалността е друга, различна, няма я или пък е тук...
Любовта е висша форма на неосъзнаване, еуфория, силно привличане. Но когато започне да ти се изплъзва ставаш зъл, егоистичен, ревнив. Ровиш в калта, за да я хванеш. Крилата и вече са пипала, радостта е форма на безумие, което те докарва до неимоверна лудост. И смяташ, че си влюбен, че си чисто и просто осветен от чувствата... В първите два дни! После действието на наркотика затихва и отминава и остава само силното въздействие на чистата отрова. Организмът има нужда от още, но никога не получава същата доза, същото качество, същите емоции. Разбираш, че вече си зависим, но уви! за този вид зависимост няма лечение. Нито думите са утеха, нито бягството е спасение. Болката те преследва навсякъде.
Онова, заради което си ровил в калта сега се е увило около врата ти и стиска до последен дъх. Всичките демони излизат наяве. И вече не си човек... ти си онова същото животно, което често си виждал да се отразява, вместо лика ти, в огледалото. Ти си звярът, който е държан толкова дълго време затворен, че е загубил и капчицата живец, която е притежавал - останало му е само едно силно хищническо желание. В момента, в който се освободи, то иска само едно - да причинява зло, да сътвори хаос, да убива невярващите. Тези, същите, които си казват: "Няма такова нещо като любов!" или "Аз не вярвам в любовта!". Да, аз бях от тях! Тези същите, които са виждали любовта през чужди очи, решавали са чужди проблеми, преживявали са чужди страдания.
Казвах си, че не искам да ми се случва, че човек силно изглупява когато се влюби, че губи разсъдъка си. А аз, човек на разума, имам силна емоция, но винаги се появява в неподходящ момент. Затова предпочитам да действам само с разум, мъчех се да играя именно тази игра, в която казваш това, което мислиш, след като дълго си мислил. Получаваше ми се - хората се плашеха, шашкаха се от откровеността ми, замълчаваха си и рядко можеха да ме оборят.
С мъжете е най-голям проблемът в такива моменти - дори да са ти приятели се плашат. Точно тогава се заличава границата между мъжкото и женското в мен, обърквам ги и те не знаят как да ме възприемат. Карат на късмет, дръпват дявола за опашката, и тогава идва тя. Ах, каква жена! Тя е перфектната, невероятен приятел, непоправим партньор... И всяко чудо за три дни! Отдръпват се, казват ми, че не могат, не искат или не са достойни да са с мен. решават го сами, без да са говорили с мен, без да ми кажат конкренто какво не е наред. На цената на много нерви, сълзи и мъка, рано или късно, аз разбирам какво се е случило в малките им души, разбирам какво е притеснило умовете им и е затворило сърцата им.
Но вече ми писна! Научих много, не всичко и вероятно, недостатъчно. Вярно е, че има още много неща да преживея, но ако всичко ще е на база собственото ми щастие, не съм съгласна. защото нищо не можа и не може да ми помогне да преодолея глупавите си чувства. Защото и сег асъм влюбена. И ако питате как разбрах - лесно. Когато гледаш много филми започваш да си представяш различни неща. Една най-елементарна сцена може да ти подскаже много неща и да реши много проблеми.
Сцената: Стоите до човека, когото обичате, срещу него е насочено оръжие, което със сигурност ще го убие. Коршумът напуска цевта, преминава за кратко разстоянието между дулото и жертвата. Докато раздира въздуха имам само няколко секунди преди инстинктивно да се дръпна настрани и да видя смъртта пред себе си или да се изправя срещу куршума. Колко героично нали?! И все пак се ситуация - два пъти по реална от много други. Виждайки всичко това, аз не се дръппнах, дори не помислих какво ще следва... пресякоха пътя на малкия, коварен, метален убиец. Не бих го направила за всеки, или за някого, за когото не ми пука ни най-малко. Тогава как бих могла да оставя курвумът да отнеме живота на нещото, което обичам. Не взех това решение инстинктивно или спонтанно, бях го взела много преди това. Тогава стигнах до извода, че съм се влюбила безвъзвратно.
Не знам какво е становището на другата страна, защото и другата страна все още не знае. А ако знае със сурност подозира. Ако ли пък и не подозира - съжалявам, не мога да й помогна.
Беше ме страх да си го призная, понеже много хора щяха да ме осъдят. Правят го постоянно, понякога съвсем нарочно, друг път е без да искат. Въпросът е в това, че веднъж признаеш ли си, че не си бил прав, има вариант и следващия път да не си. И хората да го натякват след това. Да започнеш да се съмняваш в себе си, във всяко свое решение, мисъл или дума. А самомнителността води до много тежки последици за здравето на човека.
Вече не ми пука - нека ме осъдят! Още една капка горчилка в чашата, още малко отрова в онази вечно залепяна, зашивана и обинтована рана - сърцето. Душа също не ми остана, изморих я, изтерзах я, но все пак ме слуша, вярна ми е!
Омръзна ми от несигурни и плашещи се хора, от объркани, плачещи и търсещи себе си. Омръзна ми да се влюбвам в тях, а после да не си признавам. Омръзна ми от некачествена стока на пазара с наркотици. Омръзна ми да съм тъжна, омръзна ми да живея, за да работя, а не да работя, за да живея. Искам да обичам, защото ме обичат. Да живея от и за това. А всъщност не ме обичат и аз не живея. Само си търся повод да се събуждам сутрин.
Трябваше да съм щастлив човек, защото имам... имам нищото и то ме има...
