Всичко, което ни свързва

Беше една кукла в детската градина, спомням си я много добре. Често пъти се сещам за нея, как всички искахме да я подържим за малко, да й се порадваме, да й срешим косите или да я нахраним. Грижите около нея бяха всичко, което ни свързваше. Нито възрастта, нито градината, нито малкият град бяха връзката между нас, децата в групата, беше куклата и нашето желание да я притежаваме. Всичко, което ни свързваше още в невинните ни години беше алчността.

С времето нещата не се променяха ни най-малко. Всичко, което ни свързваше не бяха проблемите на пубертета, нито дори интригите. Всичко, което ни свързваше бяха едни чинове със заварени за тях столчета – като клетка, от която няма измъкване дори в междучасието. Свързваха ни стените между, които бяхме затворени и прозорците, през които не можехме да излезе, но пускахме мислите си на свобода. Най-силно ни свързваше гневът, към учителите, към родителите, към това, че не можем да разполагаме със свободата си, така както ни се иска.

И пак нищо не се промени. На прага на прехода, не беше балът, това което ни свързваше или общото щастие. Малко от нас помнят трезво последните си ученически мигове. Най-силно ни свързваше суетата и цъкането с език. Търсене на одобрение и възхищение, постоянните проверки за паднали шноли, изтрито червило... красотата е просто суета.

Когато всеки тръгне по своя път си мисли: ”Ех, най-накрая се откъснах!”. Ала уви! не е точно така. Хората са свързани както са свързани хилядите кабели под земята – незабелязано, много от тях са се закачили в другите, втори са се оплели, а трети просто си висят безцелно. Но мрежите са свързани една с друга и кабелите образуват нови и нови връзки.

В голямата джунгла всичко, което ни свързваше не бяха университетът, нови изживяванията и запознанства, не бяха и полетите изпити. Лекциите минаваха на още по-заден план. Всичко, което ни свързваше беше похотта, онова тайно първично желание, което се е вселило във всеки от нас и ни владее със страшна сила. Да бяха само експериментите, или да кажем, че сме били подвластни на алкохола, но от младите ни тела лъхаше на похот, на животинско желание. Колко от нас обаче го осъзнаваха наистина?! Докато не завършихме и този етап от живота си и не се отправихме към едно друго измерение, в което всичко гореспоменато е вече премислено и се върши съзнателно.

Влизайки в коловоза на живота това, което ни се случваше най-често беше да започнем работа. Все пак не работим, за да живеем, а живеем, за да работим. Максимата се променя с поколенията. Там всичко, което ни свързва не е Интернет връзката в офиса, нито е фирмата, за която работим. За префърцунените делови обеди дори не може да става дума. Там винаги ни е свързвала завистта. Някой получил повишение, на друг му увеличили заплатата, трети си купил кола с премията. Това не са просто клюки, разнасящи се като зловоние от канализация, това е чистата човешка завист към този, който си е взел по-голямо парче от пая или е имал малко късмет.

И после евентуално се влюбваш. Ако си имал щастието в човек, който те обича. Ако ли не, не знам, още не ги разбирам тези неща. Но не е любовта, това което ви свързва, нито пък светлото бъдеше. Не е свързано със загриженост и сватба, нито със създаването на семейство, още по-малко е свързано с уважение и страст. Всичко, което свързва хората в любовта е една лакомия. Желание да погълнеш човека до себе си, да го имаш завинаги, да изконсумираш брака ви, да завладееш съзнанието му до толкова, че когато те няма той да изпитва истински глад за внимание. Любовта е да умираш от глад и от жажда, а когато я имаш си по-лаком от всякога.

Когато и тази тръпка отмине ти остава само старостта. В нея се крият много тайни, много преживени неща получават своя смисъл, но дори и мъдростта не е връзката тук.  Не са вечерните раздумки на пейка пред блока, нито опашките пред аптеката, нито здравните книжки, бастуните и големите диоптри на  очилата. Всичко, което свързва хората тогава е леността. Рядко се среща жизненост, дали от страх, че имат изхабени кости или ревматизъм, дали защото вече не са в разцвета на сили си, или просто защото започват да се отказват от живота. Тогава за предпочитане са почивката и няколкото шепи хапчета, и ленивото чакане на един неизвестен край. А това, което ще свърже всички ни е смъртта.

Хората най-често виждат, това което ги разделя – цвят на кожата, религия, националност, пол, възраст, парично състояние, ръст, тегло... толкова са много,че няма да ми стигнат знаците да ги изпиша. Ако ги нямаше тези предразсъдъци всички щяхме да сме свързани. Но от грешките ни се раждат приятелства, приключения, семейство, спомени. Приемам ги във всяка една форма, те са най-силната свръзка между хората. И се надявам на една идея повече откровеност и откритост в хората, за да могат да се сближават още по-бързо, защото другите начина за свързване вече ги има в Интернет.

Малкият принц и лисицата

Тъкмо тогава се появи лисицата.
- Добър ден - каза лисицата.
- Добър ден - отговори учтиво малкият принц и се обърна, но не видя нищо.
- Тук съм, под ябълковото дърво...
- Коя си ти? - каза малкият принц. - Много си хубава...
- Аз съм лисица - рече лисицата.- Ела да поиграем - предложи й малкият принц. - Толкова съм тъжен...
- Не мога да играя с теб - отвърна лисицата. - Не съм опитомена.
- Ах, извинявай - каза малкият принц.
Но като помисли, добави:
- Какво значи "да опитомиш"?
- Ти не си оттук - рече лисицата, какво търсиш?
- Търся хората - каза малкият принц. - Какво значи "да опитомиш"?
- Хората имат пушки - каза лисицата - и ходят на лов. Много е неприятно! Отглеждат и кокошки. Интересува ги само това. Ти кокошки ли търсиш?
- Не - каза малкият принц. - Търся приятели. Какво значи "да опитомиш"?
- Това е нещо отдавна забравено. Значи "да се обвържеш".
- Да се обвържеш ли?
- Разбира се - потвърди лисицата.- За мен ти още си само момченце, което прилича на сто хиляди други момченца. И нямам необходимост от теб. А и ти нямаш необходимост от мен. За теб аз съм лисица, която прилича на сто хиляди други лисици. Но ако ме опитомиш, ние ще изпитваме необходимост един от друг. За мен ти ще бъдеш единствен на света. За теб аз ще бъда единствена на света...
- Започвам да разбирам - каза малкият принц. - Има едно цвете..., мисля, че ме е опитомило.
- Възможно е - каза лисицата. - На Земята могат да се видят всякакви неща...
- О, не е на Земята - каза малкият принц.
Лисицата бе много озадачена:
- На друга планета?
- Да.
- Има ли ловци на тази планета?
- Не.
- Това е интересно. А кокошки?
- Не.
- Нищо не е съвършено - въздъхна лисицата.Но пак се върна към мисълта си:
- Животът ми е еднообразен. Аз ходя на лов за кокошки, хората ходят на лов за лисици. Всички кокошки си приличат и всички хора си приличат. Малко е досадно. Но ако ме опитомиш, в живота ми ще грейне слънце. Ще чувам шум от стъпки, съвсем различен от всички други. Стъпките на другите ме прогонват под земята. Твоите стъпки ще ме викат като музика да изляза от дупката. Освен това погледни! Виждаш ли житните ниви ей там? Аз не ям хляб. За мен житото е безполезно. Житните ниви не ми напомнят нищо. И това е тъжно! Но твоята коса е с цвят на злато. И когато ме опитомиш, ще бъде прекрасно! Житото, което е златисто, ще ми напомня за теб. И ще обичам шума на вятъра в житата...

Лисицата млъкна и дълго гледа малкия принц:
- Моля те... опитоми ме! - каза тя.
- На драго сърце - отговори малкият принц, - но нямам много време. Трябва да намеря приятели и да разбера много неща.
- Можеш да разбереш само нещата, които си опитомил - каза лисицата. - Хората вече нямат време да разбират нищо. Купуват от търговците напълно готови неща. Но тъй като няма търговци на приятели, хората вече нямат приятели. Ако искаш приятел, опитоми ме!
- Какво трябва да направя? - попита малкият принц.
- Трябва да бъдеш много търпелив - обясни лисицата. - Отначало ще седнеш малко по-далеч от мен, така, в тревата. Ще те гледам с крайчеца на окото и ти няма да казваш нищо. Езикът е извор на недоразумения. Но всеки ден ще можеш да сядаш мако по-близо...

Животът на една душа

Душата - онова "помещение", в което същността на човека се е сгушила, което е превърнала в свое царство и убежище. Там, зад дебели зидове, остри шипове забити в стените, купища прах и натежали от мъка завеси от паяжини, се крие Азът. И твори! Сънува възходите и паденията си, прокрадва се в чуждите дворци, обира ги, къпе се в собствения си аромат на застояло, претегля до последен грам златото на спомените си и чака. Какво чака? Какво няма? Къде се намира? Защо е сама? Защо е недоволна? Какво й липсва?
Чака... като всички нас... вдъхновението, прозрението, новото начало, новия живот. Макар да не може да се раздели със старите си навици и привички, всъщност й се повдига от тях изпитва ужас, когато ги гледа и докосва. Старае се да не й личи, да не се забелязва колко нещастна я прави всичко около нея. И всички... За нея всичко е приключило, когато всъщност е започнало. Ако е започвало въобще, а тя нямаше спомен за тези неща. Не можеше да открие правилната кутия, където беше затворила записките си. Но един ден, когато ги открие, те ще бъдат избелели, мастилото, ще се е пропило в хартията, няма да е оставило следи след себе си освен едни малки тъмносини точици. Като капки кръв покапали току що от порязания пръст на девойка върху полите й. Малко по-малко се губят в небитието.
Там се намира душата - в небитието. В ежедневието няма място, във вечността й е скучно, безвремието не я иска, защото била много шумна. Часовници в магазините извръщаха циферблати, когато я зърваха да се оглежда във витрините и бавно да изучава с поглед стрелките им. Замираха от ужас, като че тя можеше да види в механизмите им, да разчовърка колелцата, да ги накара да се движат с друг ритъм. Самата тя докосваше душите им. И те спираха, замираха, замълчаваха, застиваха.
Оставяха я сама, отново сама. В един угаснал миг, в една бездна. Оставяха я бездиханна всеки път щом се опиташе да се докосне до тях. До всички тях. Те бяха еднакви - спомени, погледи, целувки, докосвания, мигове прекарани със или без него. Преживяванията бяха такива, защото хората бяха такива. Със студени усмивки, студени лица, ръце обвити в ледени ръкавици, главите им покрити с лед, сняг се сипеше от косите им. Телата им бяха изваяни, като ледени фигури, неподготвени за срещата с първите слънчеви лъчи. Тя държеше в шепите си слънцето и така отнемаше студенината. Вземаше я за себе си, за онези прашни кутии със спомени и избелели листи с мастило. Нищо съществено, нищо необичайно.
Така тя имаше всичко и въпреки всичко - нищо. Нищо не й оставаше освен да се примири. Сблъскваше се с огледала, накъдето й да се обърнеше виждаше едно и също лице. То не се промени дори и след толкова много перипетии и случки. Остана си с абсолютно същото приветливо изражение. Нямаше дори една бръчка на челото, тръпчинките бяха все така забележими, зъбите не пожълтяха, дори не окапаха. Косите не се прошариха, дори не загубиха блясъка си. Тя беше като капсулирана сред огледала, в които се оглеждаше всяка сутрин преди да излезе и да се срещне с него. Как копнееше за тези срещи. Всеки път се притесняваше, че не изглежда добе. Всеки път се взираше все по-дълбоко в огледала, и в себе си. И не можеше да разбере защо се чувства толкова грозна. Отвращение!
А така и липсваше. Липсваше й, когато пролетта се роди с първото зелено листенце и с песента на един славей. Липсваше й, когато лятото прекарваше нежно лъчите си по млечно бялата й кожа. Липзваше й когато един ден заваля дъжд и цветните листа затанцуваха своя лудешки танц. Липзваше й, когато зимата покри всичко с белотата си. Във всичко това й липсваше нещо. Някой! Не сега! Казваше си тя. Има време, когато във всяка картина ще има по-един, когато няма да се надявам сезоните да застиват. Не сега! Сега не е моето време. Сега съм сама, безчувстена и толкова глупава. Ах, колко съм глупава... Как искам да си спомня онези записки. Да си спомня какво значат сините точки, да си спомня какво е да се стоплиш от хората. Искам обратно времето, което ми отне. Да, искам го! Не съм се надбягвала с него, то само ме избягваше. А аз исках да сме приятели. Обичах те... обичам те... не, не, всъщност те мразя. Силни думи. Аз нямам сили, аз просто се оглеждам в тях. И в теб. И ми се иска и ти да ме обикнеш - такава каквато съм. Знам колко много искаш да се променя, за да може да се промениш и ти. Или пък да си тръгнеш, защото не си доволен от промяната. Ще чакам, така и така съм затворена в теб, няма къде да отида. Ако ти някой ден се сетиш за мен отново, надникни точно там, където за последно ме остави и ще ме откриеш. Защото аз мога да чакам, но не вечно. Вечно е твърде много време!

Guns`N`Roses - This I love

From somebody who loves me...

Theory of chaos

Всеки сам създава хаоса около себе си, живее в него, опитва се да го подреди, мисли си, че го владее. Никой не се сеща, че ако владееш себе си, владееш и хаоса. И ако не се загубиш в най-големия безпорядък, никога няма да го направиш.

Човек трябва да се чувства добре, независимо дали в кожата си или в новите си си дрехи. Преди всикчо да бъде в мир със себе си.

По-лесно е да преодолееш чуждия хаос, докато своя собствен оставиш настрани.

Не можеш да накажеш една пеперуда, че е размахала крилата си, когато е открила свободата. Но не можеш и да предвидиш къде ще те застигне бурята, която тя ще предизвика.

Всеки сам носи отговорност за хаоса, който създава!

The Beauty of the pure evil или В какво се крие красотата на човека

Виждам едно чудовище, един обезумял от глад звяр. Виждам очите му толкова ясно, колкото и той вижда моите. Усещам настървението му, толкова добре, колкото той усеща страха ми. Напрягам се, за да не изпитвам болката от нокти, която ми оставя.

Да причиниш болка с финес, да накараш жертвата да трепери от ужас, да усеща всеки сантиметър, който се забива в кожата й, все по-дълбоко и по-дълбоко. После тръгва надолу, оставя кървава вада след себе си, която все още се стича по здравата кожа. Миг на остра болка, който се повтаря неколкократно и всеки нов замах оставя все по-дълбоки белези... (Хайде, бягай!) Конвулсиите на мускулите се засилват, вече всеки малък къс месо усеща какво се случва там. Космите настръват, дишането се учестява, очите придобиват изцъклен и ужасен вид. Всеки кръвоносен съд е готов да се спука. Ритъмът на сърцето се забързва. Ударна доза адреналин минава през мозъка, замъглява съзнанието, стича се по гръбначния стълб.

Усещам болката върху всеки един прешлен, май нарочно се застоява толкова дълго там. Като малко дете, неуверено в стъпките си, притиснало ръцете си към парапета, забива крачетата си едно по едно в цимента на стълбището. Болката от забитите в пергаментената кожа нокти, е много също толкова стабилна. Ръцете се сключват в странен знак, наподобяващ молитва. Болката вече е слязла в краката, подкосила е коленете, разтрепериал е бедрата по пътя си. Стекла се е до пръстите, но там няма изход и тя не може да излезе на повърхността. Няма къде да отиде, може само да се върне обратно по цялата нервна система и да предизвика.. писък.

Това е последното, което чуваш преди да разбереш, че ти си перфектната машина за убиване. Ти си звярът и той не е в теб, а самото теб. Това, което всички държат заключено в себе си е чистото зло, от което сме произлезли - хищникът. Той не е нищо друго освен най-ценното - възможността да оцелееш. Той е сила - неограничавана и неконтролируема. Звярът прави само това, което може най-добре - убива! Не се бори за нищо, за това няма и какво да губи. Единак е по природа, не е създаден да живее с други. Адаптивен, безскрупулен, жесток. Най-хубавото му качество е, че не може и не се страхува. Няма от какво да бъде зависим, няма какво да замъгли съзнанието му, защото той не притежава такова. Никога не се изморява. Тишината е най-доброто му скривалище. Има цялото време на света и не смята да го губи.

Този хищник е там, където е сърцето на всеки един от нас. Той дебне всеки удар, миризмата на кръв го влудява, колебанието го крепи до момента, в който успее да вземе надмощие, да си проправи път през плътта и да се освободи от всички бариери. Тогава застава пред огледалото, там където до преди минути стоеше човек. Хората са слаби, подвластни на емоци, зверовете не се притесняват от такива неща. За тях те просто не съществуват. Всичко е просто, първично, нечовешко. Такова би трябвало да бъде и сега, а не каквото се опитва да го направи цивилизацията. Никога не е било необходимо нещата да са сложни, всичко е висша форма на фикция, дезориентация и страх.

И аз се страхувам, защото звярът взема надмощие в мен. Все по-често се случва да не мога да го укротя, защото знам, че иска да се освободи от обвивката си. Признавам си, че аз също искам да го освободя, да го оставя да властва, да бъде това, което аз не съм. Анимализиране...

Връщам се пред огледалото, но той не си е тръгнал. Виждам го и той мен... Тогава усещам болката от забиващи се нокти.

Жертвата не си тръгва...

За Космоса, Вселената и самата мен

Странни неща се случват, когато човек сънува. От дълбините на подсъзнанието му изплуват много картини - дали ежедневието му, дали нещо друго, което вътрешно го терзае, дали са несбъднатите му мечти или чиста форма на въображението му. Всъщност няма значение, важно е само че във всичко това има послание, нещо много силно и мистично.

Аз често сънувам страховете си или това, от което трябва да се пазя. Вътре в мен нещо ми подсказва какво трябва да търся и къде, макар в последно време да не получавам отговор на въпросите си. Знам, че мога да ги търся в съня си. Той не е вече онова спокойно състояние, в което повечето хора предпочитат да изпадат. Даже доста често ми липсва, а когато го няма мисля глупости. Не спирам да мисля...

Как се мразя заради това и как ми се иска да забранят мисленето със закон, да таксуват за него, да глобяват или поне мен! Така като започна да обеднявам драстично ще спра да мисля, пак ще заспивам и пак ще сънувам. Защото не е справедливо да нямаш покой!

Преди няколко минути чух една песен, в която се пееше: "За нищо друго не мога да мисля и нищо друго по-силно не искам..." Наистина не искам нищо друго освен спокойствие, а то , както казва мама, се намира в човека и никой не може да му го осигури, ако той самият не успее. Къде тогава се дяна моето спокойствие, къде точно да го търся???

Нямам отговор от Космоса и от Вселената, и въобще не мога да спя - ужасно, нали? Остава само да си намеря компания за дългите часове, в които така или иначе не правя друго освен да мисля, поне да мисля с още някой :)

Наказанието на невярващата

Седнах да си изяснявам нещата онзи ден. Реших да бъда честна със себе си, защото не откривам смисъл да бягам повече от истината и от това, което наистина мисля и чувствам. Да се опитваш да избягаш от себе си е като да се надяваш да задържиш вода в сито. Рано или късно всичко се изтича през пролуките.

Признавам си, че паднах, ама доста сериозно се спънах преди това. Успях да си ожуля коленете, да натъртя лактите си, имам огромна синина на рамото си. Мислех си, че там е кацнало щастието, но уви! Било се е впило в кожата ми и ме е стискало толкова силно, че чак белег ми е останал. Но най-голяма рана се е отворила на друго място. Една много стара, закърпена, зелепена с много лепенки, обвита с бинт, намазана с гипс рана. Явно нищо не може да задържи отровата, когато иска да си проправи път към сърцето ти. Просмуква се през дрехите, попива в кожата, тръгва през капилярите, следва пътя си по вените, влива се в артериите и оттам сърцето е вече нейно. Няма пречки, няма и противоотрова. Влюбиш ли се веднъж, придобиваш всички възможни форми на света. Преминаваш през всички цветове на дъгата, реалността е друга, различна, няма я или пък е тук...

Любовта е висша форма на неосъзнаване, еуфория, силно привличане. Но когато започне да ти се изплъзва ставаш зъл, егоистичен, ревнив. Ровиш в калта, за да я хванеш. Крилата и вече са пипала, радостта е форма на безумие, което те докарва до неимоверна лудост. И смяташ, че си влюбен, че си чисто и просто осветен от чувствата... В първите два дни! После действието на наркотика затихва и отминава и остава само силното въздействие на чистата отрова. Организмът има нужда от още, но никога не получава същата доза, същото качество, същите емоции. Разбираш, че вече си зависим, но уви! за този вид зависимост няма лечение. Нито думите са утеха, нито бягството е спасение. Болката те преследва навсякъде.

Онова, заради което си ровил в калта сега се е увило около врата ти и стиска до последен дъх. Всичките демони излизат наяве. И вече не си човек... ти си онова същото животно, което често си виждал да се отразява, вместо лика ти, в огледалото. Ти си звярът, който е държан толкова дълго време затворен, че е загубил и капчицата живец, която е притежавал - останало му е само едно силно хищническо желание. В момента, в който се освободи, то иска само едно - да причинява зло, да сътвори хаос, да убива невярващите. Тези, същите, които си казват: "Няма такова нещо като любов!" или "Аз не вярвам в любовта!". Да, аз бях от тях! Тези същите, които са виждали любовта през чужди очи, решавали са чужди проблеми, преживявали са чужди страдания.

Казвах си, че не искам да ми се случва, че човек силно изглупява когато се влюби, че губи разсъдъка си. А аз, човек на разума, имам силна емоция, но винаги се появява в неподходящ момент. Затова предпочитам да действам само с разум, мъчех се да играя именно тази игра, в която казваш това, което мислиш, след като дълго си мислил. Получаваше ми се - хората се плашеха, шашкаха се от откровеността ми, замълчаваха си и рядко можеха да ме оборят.

С мъжете е най-голям проблемът в такива моменти - дори да са ти приятели се плашат. Точно тогава се заличава границата между мъжкото и женското в мен, обърквам ги и те не знаят как да ме възприемат. Карат на късмет, дръпват дявола за опашката, и тогава идва тя. Ах, каква жена! Тя е перфектната, невероятен приятел, непоправим партньор... И всяко чудо за три дни! Отдръпват се, казват ми, че не могат, не искат или не са достойни да са с мен. решават го сами, без да са говорили с мен, без да ми кажат конкренто какво не е наред. На цената на много нерви, сълзи и мъка, рано или късно, аз разбирам какво се е случило в малките им души, разбирам какво е притеснило умовете им и е затворило сърцата им.

Но вече ми писна! Научих много, не всичко и вероятно, недостатъчно. Вярно е, че има още много неща да преживея, но ако всичко ще е на база собственото ми щастие, не съм съгласна. защото нищо не можа и не може да ми помогне да преодолея глупавите си чувства. Защото и сег асъм влюбена. И ако питате как разбрах - лесно. Когато гледаш много филми започваш да си представяш различни неща. Една най-елементарна сцена може да ти подскаже много неща и да реши много проблеми.

Сцената: Стоите до човека, когото обичате, срещу него е насочено оръжие, което със сигурност ще го убие. Коршумът напуска цевта, преминава за кратко разстоянието между дулото и жертвата. Докато раздира въздуха имам само няколко секунди преди инстинктивно да се дръпна настрани и да видя смъртта пред себе си или да се изправя срещу куршума. Колко героично нали?! И все пак се ситуация - два пъти по реална от много други. Виждайки всичко това, аз не се дръппнах, дори не помислих какво ще следва... пресякоха пътя на малкия, коварен, метален убиец. Не бих го направила за всеки, или за някого, за когото не ми пука ни най-малко. Тогава как бих могла да оставя курвумът да отнеме живота на нещото, което обичам. Не взех това решение инстинктивно или спонтанно, бях го взела много преди това. Тогава стигнах до извода, че съм се влюбила безвъзвратно.

Не знам какво е становището на другата страна, защото и другата страна все още не знае. А ако знае със сурност подозира. Ако ли пък и не подозира - съжалявам, не мога да й помогна.

Беше ме страх да си го призная, понеже много хора щяха да ме осъдят. Правят го постоянно, понякога съвсем нарочно, друг път е без да искат. Въпросът е в това, че веднъж признаеш ли си, че не си бил прав, има вариант и следващия път да не си. И хората да го натякват след това. Да започнеш да се съмняваш в себе си, във всяко свое решение, мисъл или дума. А самомнителността води до много тежки последици за здравето на човека.

Вече не ми пука - нека ме осъдят! Още една капка горчилка в чашата, още малко отрова в онази вечно залепяна, зашивана и обинтована рана - сърцето. Душа също не ми остана, изморих я, изтерзах я, но все пак ме слуша, вярна ми е!

Омръзна ми от несигурни и плашещи се хора, от объркани, плачещи и търсещи себе си. Омръзна ми да се влюбвам в тях, а после да не си признавам. Омръзна ми от некачествена стока на пазара с наркотици. Омръзна ми да съм тъжна, омръзна ми да живея, за да работя, а не да работя, за да живея. Искам да обичам, защото ме обичат. Да живея от и за това. А всъщност не ме обичат и аз не живея. Само си търся повод да се събуждам сутрин.

Трябваше да съм щастлив човек, защото имам... имам нищото и то ме има...

July пладне

Така.. историята е дълга, но никак не е тъжна, а който е бил там и го е преживял.. да си каже ;)

Понеже с колегите не можем да стигнем до морето, поради неналични финанси, та една хижа реши, че може да ни приюти за една нощ.

Идеята, че всичко беше като в приключенията на Индиана Джоунс, а ние бяхме Обречените, само че без храм. Но пък достигнхаме заветната си цел (хижа "Момина скала"). Иначе нещата си бяха точно като в онези американски филми, в които група младежи тръгват някъде, всичко се обърква, появяват се някви странни обстоятелства и чудовища, които ги оглозгват до кости. Е, нас не ни оглозгаха, само ни понаядоха комарите, но ние си им го върнахме в безмилостна битка.

Първо, бутахме една нещастна маршрутка по един доста павиран булевард. Но поне си извоювахме правото на превоз до където искаме. После, разбира се, не се размина и без губене по пътя, объркване на местоположението, намиране с другата група, нападнахме си зарзавата, който предвидливо беше заделен за вечеря. Тъпият американски филм в български вариант всъщност е толкова забавен, колкото никой не може да си представи. Овековечихме се върху една талашитена беседка: "ФЖМК 2008 - July Morning". Бирата се изпи още по пътя, едно шише с вино падна в боя с паветата на Руски паметник, но бързо беше заменено от нов войник и строя беше пълен.

До тук добре! Мислите си, че сме се отказали да търсим, дори след като 4-ри пъти си объркахме пътя по горичките. Ще ви разочаровам - не сме. И като стигнахме имаше викове и тананикане на победния марш. После победихме аварията и факта, че няма вода, като използвахме всички налични мокри кърпички, за да се "хигиенизираме".

Идилията на 1 курс журналистика, се рамкираше в правенето на салата, опитите да се изпече добре пилешкото месо и да не останат полусурови картофите. Таз битка взе много жертви, както от наша страна, така и от страна на местоо и дървата. И като вземе да огладнява човек става доста изобретателно животно. Бучи мръвки на клечка, облизва се и обикаля около огъня готов да бръкне с голи ръце и да си вземе това, което му се полага. Образно казано ;) Иначе всичко вървеше добре - пиенето, пеенето, наргилето до към някое си време.

За малко да порпспим морнинга, но се оказа че слънцето не е на наша страна и не пожелае да изгрее. Затова ние се върнахме да си доспим, поне бяхме помирисали джулая, ако не го бяхме видели. По -добре July пладне, отколкото нищо.

Не объркахме пътя надолу, не закъсняхме... илии поне така си мислехме. Маршрутката по поръчка после си ни го върна, все едно караше зарзавата от вчера по пътя надолу. Е, както и да е. слагам няколко доказателства, че всъщност всичко е много готино, когато си с правилните хора.

До следващата хижа и следващият ни Джулай!

...не...не съм!

...не... не съм виновна! Не съм, по дяволите! Не съм, наистина.

Не съм те оставила там, където ще си сам, ще се луташ в самотата на мислите си.

Не съм викала тъъгата за твоя спътница, не съм молила болката да се люби с теб.

Не аз сложих недоверието до теб, не аз притиснах ръката му в твоята.

Не съм те венчала за празнотата и кухотата на ежедневието.

Не съм поставяла стени пред теб, с желанието да ми покажеш, че можеш да ги прескочиш.

Не съм те молила да строиш пясъчни замъци, които после да разруша с едно докосване.

Не, не съм аз, която раздува сапунения мехур на мечтите и после с най-нагло и по детски, с усмивка, го пука.

Не съм аз тази, която не цени времето и върти стрелките на часовника, в която си посока иска.

Не, не, аз исках нещо, а всъщност не исках нищо.

Не търсих, защото не исках даоткривам.

Не съм аз тази, която най-безгрижно тръгна от старта и после безцеремонно написа "Финал".

Не съм телефонната слушалка, която можеш да затвориш, когато поискаш.

Не съм думите, които можеш да изречеш и да забравиш.

Не съм скуката, която се опитва да обладае душата ти.

Не съм животът ти, не съм частта от теб, онази, по-добрата.

Не, не съм, не съм виновна!

Не съм детето, не съм свещта, на която ще разчиташ в тъмнината на нощта.

Не, не съм!

Аз угаснах преди да се запаля...

И затова, не съм виновна!

p.s. (Хриси и Цвети)

Котката със счупения гръбнак

Събудих се с болка в себе си. Болка, която пронизваше сърцето ми, обхващаше белите ми дробове, притискаше стомаха ми и се готвеше да ме погълне - отвътре навън.

Чудя се защо се събудих с нея, нямаше от какво да ме боли. Не съм сред лоши хора, закриляна съм от стените на моя замък, подкрепяна от краля и кралицата в него, обичана, обгрижвана. Продължавам да се срещам с приказните герои на моите спомени и сънища, мечти и реалности. И времето е от любимото ми - вали дъжд, небето е сиво, зелените листа на дърветата се открояват много, много ярко на сумрачния фон. Водата тече по улицата - стихийна могъща, завлича след себе си всичко, до което се докосне. Не съм сама дори в страховете си вечер, не гледам на живота с черни очи. Знам, че има нещо хубаво там някъде, където и да е това там.

Танцувах със сърцето и душата си предишната вечер, а тялото ми само следваше движенията на душата ми. Но моето тяло е много добър партньор за танци, тромав на външен вид, недодялан в движенията си, но все пак верен на ритъма, на страстта. Само то знае, че душата ми е тъжна, само то може да я скрие от чужди погледи. Само то може да крепи това, което е останало вътре в мен.

Да, с времето аз станах една празна опаковка, без съдържание, без особен вкус и мирис. Хората обаче все още си мислят, че в тая здрава кутия все още има нещо красиво, здраво и силно. Истината е, че вътре им нещо, но то е толкова самотно и притеснено, че е загубило облика си. То е голо, плачещо, страхува се, като животинче в капан, което се чувства безпомощно и търси подкрепата от майка си. Кожата на това нещо е посивяла, косата му е окапала, очите му са подути и воднисти, ръцете му треперят, лицето му е пропито с много дълбоки бръчки, като че са дълбани с длето. Тялото му е хилаво, неустойчиво, изкривено от странна поза, в която седи. Крайниците му са толкова несъвършени и несъразмерни. И това нещо седи в мрака с оголени зъби и изцъклени очи, безсилно е да се бори с каквото и да било, но намира последни сили в себе си да се хвърли върху този, който се усмели да наруши тишината и болката му. Или може би да чуе риданията му... Лишено е от вяра, от надежда, от желание за живот, но не и от гордост и от злоба.

Странно, нали? Никой не очаква да открие точно това нещо, когато вникне в мен. Но, уви! Толкова много хора са отваряли "хубавата" кутия и са вземали каквото им е харесало, че за мен наистина не остана нищо. Затова и съществото в мен живее от гордост и злоба. Зашото просто не може да си позволи да умре, защото вече няма какво да му вземат. Затова живее, за да докаже, че и жалките неща имат своето място на този свят, пък било то и в ъгъла на някоя празна кутия.

И като затворим кутията, тялото ми ще продължи да танцува, но вече без душата ми. Защото някой успя да ми вземе всичко - дори гордостта... Знам, че тялтоо се захранва от злобата, става по - жилаво, по - нехармонично. Дори и да изглежда демонично, то ни служи до сетен дъх, докато може. А душата - тя толкова често умира и се ражда, че дори да я загубя едва ли ще забележа, няма да ми направи никакво впечатление. Или не ми прави впечатление именно, защото вече съм я загубила?!

Грубите, ритмични звуци донесоха само умора на тялото ми. Писна му да танцува и си легна. Спа, без да се напряга излишно, не сънува нещо необичайно, просто се носеше във вихъра на завивките. Но когато се събуди, о, да, тогава разбра, че душата ми се е върнала. Аз го разбрах, усетих го, усещах и онази куха болка, без да знам от къде идва. В главата ми нямаше нищо, или поне така си помислих за миг, когато там внезапно нахлу нещо. Образ, време, музика...тишина. Знаех си, че нещастното същество се опитва да ми каже нещо, но по дяволите, на мен вече не ми се слуша. Искам да си изплача ужасната кървава болка, да се махне проклетият камък от врата ми, да ме остави на мира самотата. Защото аз не съм сама и никога не съм била, но съм самотна.

Писъците на душата ми отекват в съзнанието ми, удрят се в стените на черепа ми и се връщат към епицентъра. Като в адски кръг. От тази болка се чувствам като котка със счупен гръбнак, която някой е пуснал от последния етаж, но преди това й е завързал краката, за да е ссигурен, че адската твар няма да оцелее. Но тя оцеля! Зашото има девет живота, защото ще си изживее деветте шибани живота до край! Може да умира от болка, но гордостта и образът на псевдоубиеца й винаги ще са живи. И затова котката със счупения гръбнак оживя. За да си признае, че я боли, защото е загубила по недостоен начин, с вързани лапи, била е безпомощна да се защити. Чувства се унизена, ядосана, иска и се да крещи с все сила, но уви!, гордостта й не позволява.

Тогава нейният гръбнак и моето сърце станаха едно. Някой взе силата от тях, изстиска я и ни остави само проклетата болка, с която ще се будим всяка Божа сутрин, до края на деветте си шибани живота.

Miss (da) Rain

Tolkova mnogo neshta mi lipsvat, che ako namerq vreme shte sedna i shte gi opisha edno po edno. shte se izvinqvam, che ne se sym chestitila nechie rd, che sym zabravila da kaja kolko me boli ot nqkoi i neshto, i kolko vsyshnost sym vlubena... Shte razkaja za dyjda, za vsichko! :)

Простички неща...неща...

За мен нещата седяха много просто.. Исках една елементарна, нормална и практически изчистена от лицемерие връзка. Понеже си затварям очите за много неща или поне така казвам, този път гледах толкова внимателно, че не съм пропуснала и един детайл от цялостното развитие на събитията. Няма думичка, която да съм забравила, поглед, който да съм пропуснала, няма нещо, което да не ми е направило впечатление. Явно, толкова се бях вманиачила по едно време, че чак ми казаха, че приличам на този човек. Е, може би малко, без да искам да съм влязлва в роля, ама чак пък толкова... Както и да е, това са неща, на които пак не можах да намеря отговора. Искам или не ми е ясно, че трябва да задам един съдбоносен въпрос, който може да ми ковства много, може да ме вкара в играта или да ме извади от там завинаги. Не се отказах, даже май го споменавах това доста честичко, да не би сама да забравя за решението си. Това определено са неща, които трудно се забравят, но никога не е сигурно. Понеже времето, което прекарахме заедно не е никак малко, ми се струва, че е трябвало доста отдавна да разбера някои неща. Ама аз разбираш ли не съм го поискала... и ето пак, аз виновната! Не, че не разбирам какво се случва и не вземам предвид всичко, което е възможно да се случи, но човешката психика е устроена така, че първо се сеща за възможно най-лошото и след това за всичко останало. Като знам, че съм инат и като знам, че когато искам нещо го постигам, то тогава май е време да те оставя в по задните планове и да видя как ще се развивам. Подчертавам факта, че нямаше да искам кой знае какво и, че компромисите щяха първо от мен да идват, но след като няма желание за консенсус, аз се оттеглям за малко от сцената, като пускам само едната завеса.
Извънредно ясно ми е, че нещата можеха да се получат и по-добре и сега да не съм на този етап от живота си. Елементарните факти, които някой така и не пожела да пренабрегне, поради причини, които напълно разбирам, но вече не подкрепям, направиха нещата абсолютно невъзможни. И в опита си да ти кажа, че изпитвах страшно силни чувства, които са ме обърквали до болка, изписах цяла плеяда от думи, в който има повече смисъл отколкто изглежда.
Приятно четене! Дано се сетиш и какво имам предвид и защо ти го казвам...просто вече съм готова да се сблъскам с истината очи в очи...

All al0n3 & l0n3lY

Аз си седя сама... фактът, че и те са сами, не!, по-скоро самотни, ме изгаря и ме боли двойно повече. Казах го точно преди 8 дни: "Никога не сме се делили. Сега вече ще усетим липсата си една на друга." На теб ти харесват съквартирантките, на нея пък не. Другата се оплакваше от латинския, а аз мрънкам, защото вас ви няма. Сигурно моето положение е доста за предпочитане прес вашето. Факт е, че видях и на трите ви събрания багаж... кашони, сакове, чанти, пликове. Животът ми свърши точно на три пъти. Ако е истина, че имам девет, то дано само следващите 5-6 не са толкова тежки и ужасни като тези. Каня ви да копаме ягоди, нищо, че ягоди не се копаят и, че им мина сезонът. Няма с кого да си говоря, не е същото по телефона, макар той да е единствената ни връзка сега. Не ви виждам само докато съм с отворени очи, затворя ли ги просто е неизбежно да не ви видя. Сънувам ви, плача за вас, тежко ми е. Останах ме ли сами накрая? Хората около нас са просто никои... те не са вас, няма и да бъдат. Желанието ми е да имам машина на времето или по-скоро да открия една академия на пъпа на Червен бряг. Може би градът е малък и не струва, може хората в него да са ужасни, но това е дом. Домът на човек е там, където са приятелите му. Следователно аз вече нямам дом, щом вас ви няма. Ще дойде време да се приберете и аз ще тръгна... ужасно болезнено, но непреодолима истина. Просто се надявам да издържим, да можем да стискаме зъби, да успеем да намерим мястото си... другото е само въпрос на време. Обичам ви!

Малко останахте тези, които обичам....

Със огъня си слънце ще ти влея

от топлата си кожа дъх солен -

ще вдишваш сила с мойта нежност...

С мечтите ми ще се родиш за мен.

Живея във магията съдбовна -

в смеха ти търся своята звезда.

Закриляй ме от демони... от Бога!

(За теб и пъкъла във Рай ще претворя.)

09.09.2007

Неслучайно двете 9-ки в датата се дублират, просто и рождениците днес са двама. Та по тоя повод да им кажа, че деля поста на две и им пожелавам няколко общи банални неща, като:

ЗДРАВЕ

УСПЕХ В РАБОТАТА (забележете и двамата са работни)

МНОГО ЩАСТИЕ

ДА НЕ ВИ НАПУСКА ЛЮБОВТА

СУПЕР ЯК КУПОН...

И да си мина на нещата, които искам да ви кажа лично, макар че вече го направих... няколко пъти:

Ред на дамата - Sea Sun Яна. Истината е, че не познавам толкова изтънчен и префинен човек като теб. От теб лъха на ягоди.. как го измислих само ;) Имаш вкус за нещата, имаш страхотно, голямо сърце, в което може да се побере и най-тежката мъка на света. Имаш невероятно позитивно излъчване, страхотен чар и характер. И аз се "влюбих" в теб още на курса. От тогава знам, че твоята чувствителност е неизмерима. За това ти пожелавам да си по-силна от всякога, да можеш стойчески да издържиш на всички гадости, които ти се изсипаха на главата. Да продължаваш да си купуваш бели блузки ;) да пиеш уиски, да ходиш тайно на дискотека и да се бориш с Еленчето за Бат Серго. Ти си звездата на шоуто и макар да не го осъзнаваш, винаги ще си останеш Красавицата с невероятна усмивка, и тази скормност, която те краси. Пожелавам ти да си вземеш самочувствието от закътания ъгъл на стаята и да си го сложиш на лицето, пожелавам ти да си заобиколена само от истински приятели и от хора, които наистина те обичат. Те ще ти го докажат, няма само да ти го казват. Аз съм с теб - винаги, за всичко, навсякъде! Make a wish.... {}

Дами и господа, Г-н Росен Георгиев... за мен просто Ричко ;)

Всичко започна на морето с рекламата за бара на плажа. За 4 месеца разбрах, че наистина си човек, който като си помисли нещо и го прави. Разбрах, че наистина може да се разчита на теб, че не познаваш лъжата и най-важното, че още не си минал на тъмната страна :) Ти си страхотен човек, с невероятна усмивка, интересно е, че си съвсем истински, съвсем земен. Дано реалността бъде малко по-благосклонна към теб, защото си тип, който трябва да види и хубавото в живота. Ако работата ти беше жена, нямаше да те пуска да си идеш, макар че Kaufland работи само, ако ти си там. Всъшност искам да ти пожелая културни клиенти, които не ти пречат да сложиш етикетчета на намалените стоки, успехи на АНТИ Клуба, на който имам честта да съм почетен член. И ти пожелавам никога да не си сам. HaPPy 19... Една "Маргарита" моля {}

Виктори И Мирославски

Като почнахме една Бг фиеста в ЧервеноБрежко.... цели 8 дена. Май няма недоволни доколкото аз знам. Като изключим люлките, сергийте, които почти липсваха, пуканките, от които ме хващаше шапатацията, памукът дето искаше да хвръкне, лукумът, който нямаше вкус на нищо (е топченцета ставаха де, ама и те малко безвкусни бяха). Та искам да направя специално обръщение към Виктори и Малкото Братче:

"Мили дечица, вече не сте толкова малки, че да си лягаме със Сънчо и да ставаме с кокошките. Факт е, че с вас никога и за нищо не сме се карали, не сме си скубали косите, винаги сме живели в някакъв мълчалив мир един с друг. Знам, че се обичаме, ако не другото, знам и, че мога да убия човек за вас. Много заслужавате, защото имате супер възпитание, защото показахте какво е да се държиш мъжки. Не сте обикновени момчета на по 15-16 години, детското май се е изпарило доста отдавна от вас. Радвам се, че не искахте да си тръгнете, че споделихте с мен и Мими, панаира, готините моменти и това, което ви мъчеше. Радвам се, че ви хареса нашия живот, това, което правим, начинът, по който го правим. Искаше ми се да сте още тук, искаше ми се да можете да живеете с нас, да си правим харашото всеки ден. Поне ще мога да ви контролирам (НяхНях) Благодарско, че ни понесохте на гръб, и в пряк, и в преносен смисъл. Благодаря и, че не сте слепи за хората и за събитията около нас и около вас. Видяхте Плевен, Кайлъка, СДС-то, мис Червен бряг, "циганската махала", Кройфа, рожден ден по "Нашенски" (като изключим изцепките).... Може би пропускам и други неща, които лично на вас са ви били по интересни, само че на мен спомените ми с вас са толкова много, че не знам от къде точно да започна. Обещавам ви, че ще се постарая да се виждаме по-често, нищо, че аз трябва да започна нов живот, да спра да комуникирам с глупостите в тоя град. Нищо и никой не може да ме раздели с вас и с Мими. Ще бъдем заедно, винаги, както до сега. И ще се подкрепяме, защото така са ни учили! Обичам ви и двамата! И не само аз... "

Любовна Бележка.. От Веси

Как пък няма да ти пиша нищо! Луда ли си? :) Аз та обичам, леко - далеко, много май! :P Или поне така мисля :)

И Ками е КИФЛА :P Владо е ГЕЙ, а Пинко е с МАЛЪК!

Това е, защото те "мразя" та не мое те гледам в очите :)

By VEsS

Ако не Аз и Ти, кой?

Една планувана почивка от преди 5 века (години) взе, че се случи тази година, разбираш ли?
Та с ЛиЛи най-после си събрахме багажа и заминахме на планинка. Няма досадни хора, никой не ни казва в колко да ставаме, в колко да си лягаме, какво да ядем. Бяхме си само двете сред природата. Едни планини, едно чудо ненагледно. Важното е, че си избрахме именно това местенце да сме пак двете заедно, за да може да обмислим някои неща, да можем да си поговорим като хората, и ако някой се издъни нещо да няма къде да бяга. Точно там се събрахме прeди 6 години... не на същата дата, ама приблизително.
Колко време не се бяхме виждали, ве, Генийййй?! Точно две седмици. Най-дългият период от време, в който сме били разделени. Бррррр.. Беше си студеничко, малко не си уцелихме времето, ама за 3 дни вярно си беше чудо. Правихме си здравословното плуване на около 8 дължини на басейна, тичане под, над, във вода. Беше забавно да си мислим за бъдещето. Мръзнахме си по нощите, увити в по едно одеало, за да гледаме "Вещиците от ИистУйк" (а тоя тип как хъркашеее! *хаха*), скъсахме се да гледаме City, изрешавахме де що Судоку имаше... и пак не ни беше скучно. Нали знаеш, че не е важно къде си, а с кой си?!
Сигурно Митко с неговите порно сайтове ще ни помни още дълго, че той кой може да забрави тия футболни срещи ЧервеноБрежко - Варненско, при това проведени в Шипково. ХАхаАХахХАх и тия двамата с дългите коси... все още мисля, че не бяха толкова хубави. Лично становище.
"Автобусът минава ли през Плевен?" "Офффф, ми тряя ловим за Ловеч!"
А ти си най-големият заплес на света... два пъти да си забравиш чантата в автобуса. Първият път от вълнение, а вторият? Май наистина си била много влюбенозагубена. ;) Няма такова хилене без причина, няма по-щастливи 3 дни в живота ми. Така е, след 5 години брак най-накрая отидохме на меден месец. В къщичката ни имаше други хора, дупка на тавана и решетки анти-крадец или анти-свобода, по собствен избор. Веси само ни пишеше шантави смс-и, да ни осведомява за новости от света на бедните и кифлите (puke).
Ето ви малко снимки да го видите Шипковото, в което се оказа, че няма нито една шипка, но имаше вода, за всеки тип болест. Какво да се прави... Holiday :P