Малкият принц и лисицата

Тъкмо тогава се появи лисицата.
- Добър ден - каза лисицата.
- Добър ден - отговори учтиво малкият принц и се обърна, но не видя нищо.
- Тук съм, под ябълковото дърво...
- Коя си ти? - каза малкият принц. - Много си хубава...
- Аз съм лисица - рече лисицата.- Ела да поиграем - предложи й малкият принц. - Толкова съм тъжен...
- Не мога да играя с теб - отвърна лисицата. - Не съм опитомена.
- Ах, извинявай - каза малкият принц.
Но като помисли, добави:
- Какво значи "да опитомиш"?
- Ти не си оттук - рече лисицата, какво търсиш?
- Търся хората - каза малкият принц. - Какво значи "да опитомиш"?
- Хората имат пушки - каза лисицата - и ходят на лов. Много е неприятно! Отглеждат и кокошки. Интересува ги само това. Ти кокошки ли търсиш?
- Не - каза малкият принц. - Търся приятели. Какво значи "да опитомиш"?
- Това е нещо отдавна забравено. Значи "да се обвържеш".
- Да се обвържеш ли?
- Разбира се - потвърди лисицата.- За мен ти още си само момченце, което прилича на сто хиляди други момченца. И нямам необходимост от теб. А и ти нямаш необходимост от мен. За теб аз съм лисица, която прилича на сто хиляди други лисици. Но ако ме опитомиш, ние ще изпитваме необходимост един от друг. За мен ти ще бъдеш единствен на света. За теб аз ще бъда единствена на света...
- Започвам да разбирам - каза малкият принц. - Има едно цвете..., мисля, че ме е опитомило.
- Възможно е - каза лисицата. - На Земята могат да се видят всякакви неща...
- О, не е на Земята - каза малкият принц.
Лисицата бе много озадачена:
- На друга планета?
- Да.
- Има ли ловци на тази планета?
- Не.
- Това е интересно. А кокошки?
- Не.
- Нищо не е съвършено - въздъхна лисицата.Но пак се върна към мисълта си:
- Животът ми е еднообразен. Аз ходя на лов за кокошки, хората ходят на лов за лисици. Всички кокошки си приличат и всички хора си приличат. Малко е досадно. Но ако ме опитомиш, в живота ми ще грейне слънце. Ще чувам шум от стъпки, съвсем различен от всички други. Стъпките на другите ме прогонват под земята. Твоите стъпки ще ме викат като музика да изляза от дупката. Освен това погледни! Виждаш ли житните ниви ей там? Аз не ям хляб. За мен житото е безполезно. Житните ниви не ми напомнят нищо. И това е тъжно! Но твоята коса е с цвят на злато. И когато ме опитомиш, ще бъде прекрасно! Житото, което е златисто, ще ми напомня за теб. И ще обичам шума на вятъра в житата...

Лисицата млъкна и дълго гледа малкия принц:
- Моля те... опитоми ме! - каза тя.
- На драго сърце - отговори малкият принц, - но нямам много време. Трябва да намеря приятели и да разбера много неща.
- Можеш да разбереш само нещата, които си опитомил - каза лисицата. - Хората вече нямат време да разбират нищо. Купуват от търговците напълно готови неща. Но тъй като няма търговци на приятели, хората вече нямат приятели. Ако искаш приятел, опитоми ме!
- Какво трябва да направя? - попита малкият принц.
- Трябва да бъдеш много търпелив - обясни лисицата. - Отначало ще седнеш малко по-далеч от мен, така, в тревата. Ще те гледам с крайчеца на окото и ти няма да казваш нищо. Езикът е извор на недоразумения. Но всеки ден ще можеш да сядаш мако по-близо...

Животът на една душа

Душата - онова "помещение", в което същността на човека се е сгушила, което е превърнала в свое царство и убежище. Там, зад дебели зидове, остри шипове забити в стените, купища прах и натежали от мъка завеси от паяжини, се крие Азът. И твори! Сънува възходите и паденията си, прокрадва се в чуждите дворци, обира ги, къпе се в собствения си аромат на застояло, претегля до последен грам златото на спомените си и чака. Какво чака? Какво няма? Къде се намира? Защо е сама? Защо е недоволна? Какво й липсва?
Чака... като всички нас... вдъхновението, прозрението, новото начало, новия живот. Макар да не може да се раздели със старите си навици и привички, всъщност й се повдига от тях изпитва ужас, когато ги гледа и докосва. Старае се да не й личи, да не се забелязва колко нещастна я прави всичко около нея. И всички... За нея всичко е приключило, когато всъщност е започнало. Ако е започвало въобще, а тя нямаше спомен за тези неща. Не можеше да открие правилната кутия, където беше затворила записките си. Но един ден, когато ги открие, те ще бъдат избелели, мастилото, ще се е пропило в хартията, няма да е оставило следи след себе си освен едни малки тъмносини точици. Като капки кръв покапали току що от порязания пръст на девойка върху полите й. Малко по-малко се губят в небитието.
Там се намира душата - в небитието. В ежедневието няма място, във вечността й е скучно, безвремието не я иска, защото била много шумна. Часовници в магазините извръщаха циферблати, когато я зърваха да се оглежда във витрините и бавно да изучава с поглед стрелките им. Замираха от ужас, като че тя можеше да види в механизмите им, да разчовърка колелцата, да ги накара да се движат с друг ритъм. Самата тя докосваше душите им. И те спираха, замираха, замълчаваха, застиваха.
Оставяха я сама, отново сама. В един угаснал миг, в една бездна. Оставяха я бездиханна всеки път щом се опиташе да се докосне до тях. До всички тях. Те бяха еднакви - спомени, погледи, целувки, докосвания, мигове прекарани със или без него. Преживяванията бяха такива, защото хората бяха такива. Със студени усмивки, студени лица, ръце обвити в ледени ръкавици, главите им покрити с лед, сняг се сипеше от косите им. Телата им бяха изваяни, като ледени фигури, неподготвени за срещата с първите слънчеви лъчи. Тя държеше в шепите си слънцето и така отнемаше студенината. Вземаше я за себе си, за онези прашни кутии със спомени и избелели листи с мастило. Нищо съществено, нищо необичайно.
Така тя имаше всичко и въпреки всичко - нищо. Нищо не й оставаше освен да се примири. Сблъскваше се с огледала, накъдето й да се обърнеше виждаше едно и също лице. То не се промени дори и след толкова много перипетии и случки. Остана си с абсолютно същото приветливо изражение. Нямаше дори една бръчка на челото, тръпчинките бяха все така забележими, зъбите не пожълтяха, дори не окапаха. Косите не се прошариха, дори не загубиха блясъка си. Тя беше като капсулирана сред огледала, в които се оглеждаше всяка сутрин преди да излезе и да се срещне с него. Как копнееше за тези срещи. Всеки път се притесняваше, че не изглежда добе. Всеки път се взираше все по-дълбоко в огледала, и в себе си. И не можеше да разбере защо се чувства толкова грозна. Отвращение!
А така и липсваше. Липсваше й, когато пролетта се роди с първото зелено листенце и с песента на един славей. Липсваше й, когато лятото прекарваше нежно лъчите си по млечно бялата й кожа. Липзваше й когато един ден заваля дъжд и цветните листа затанцуваха своя лудешки танц. Липзваше й, когато зимата покри всичко с белотата си. Във всичко това й липсваше нещо. Някой! Не сега! Казваше си тя. Има време, когато във всяка картина ще има по-един, когато няма да се надявам сезоните да застиват. Не сега! Сега не е моето време. Сега съм сама, безчувстена и толкова глупава. Ах, колко съм глупава... Как искам да си спомня онези записки. Да си спомня какво значат сините точки, да си спомня какво е да се стоплиш от хората. Искам обратно времето, което ми отне. Да, искам го! Не съм се надбягвала с него, то само ме избягваше. А аз исках да сме приятели. Обичах те... обичам те... не, не, всъщност те мразя. Силни думи. Аз нямам сили, аз просто се оглеждам в тях. И в теб. И ми се иска и ти да ме обикнеш - такава каквато съм. Знам колко много искаш да се променя, за да може да се промениш и ти. Или пък да си тръгнеш, защото не си доволен от промяната. Ще чакам, така и така съм затворена в теб, няма къде да отида. Ако ти някой ден се сетиш за мен отново, надникни точно там, където за последно ме остави и ще ме откриеш. Защото аз мога да чакам, но не вечно. Вечно е твърде много време!